Читать «Играта на време и болка» онлайн - страница 19

"Не бях се разпаднал. Бях си цял. Само обстоятелствата се бяха променили.

"Ха!

"Май беше към три месеца след първата годишнина от арестуването ми, когато повелителите дойдоха в мината. Може да е било шест месеца по-рано, или по-късно.

"Онова, което всъщност помня, е това:

"Един следобед дъждът ни извади от наводнените мини един час по-рано от обичайното. Облаци с цвета на слонова кост бяха се натрупали по върховете на планината. Боровете по края на поляната бяха станали черни като парчетата, които измъквахме от обсидиановите мини. На запад светът бе омацан с червена мед, докато вечерта раздираше небето до кръв. Като прекосявах, стъпвайки по килим от паднали листа, двора на бараките, поспрях се да се огледам в една от локвите, която се свързваше с останалите като със сребърна панделка, опъната върху черната земя и докато водната повърхност повръщаше обратно кървавия край на деня — един от бригадирите изрева: "Ей, ти там! Искам те веднага в южните бараки! И тебе — да тебе също!

"Крайно объркан, хукнах към посоченото място заедно с други половин дузина, които бяха подбрани по същия начин сред уморените мъже, излизащи от мината.

"Скупчихме се около южните бараки: двама носеха кожени набедреници, а останалите бяха голи. Всички бяха мръсни: омацани до веждите. Всички бяхме с металните нашийници. Но вече беше ясно, че сме подбрани сред останалите защото бяхме най-големите, най-силните, най-представителните мъже в мината. А и седмината бяхме на почти детска възраст още. Дойде един пазач, псувайки ни накуп; и миг по-късно едни непознати войници, с копия и щитове, изникнаха отнякъде. (Погледнахме ги, после пак се вторачихме в локвите.) Някой даде заповед за тръгване и — с войниците по четирите ъгъла на нашата групичка — потеглихме през дърветата и храсталака, надолу по един склон с високи треви, които шибаха нашите бедра като мокри камшици за да превърнат прахоляка по тях в бразди от кал.

"Бяхме минали половин миля когато видях, до една горичка отсреща, яки коне вързани за едни каляски, а войници разхождаха едни други коне, стъпващи високо и благородно, из поляната. Въоръжени с копия и щитове, дузина имперски гвардейци се мотаеха наоколо. Около една от каляските някакви мъже издигаха голяма синя палатка с бродирани краища. За секунда мернах богаташка червена наметка (която мина през просташките кожени такива на останалите), бродирана с толкова много метали и лъскави камъни, че в първия момент си помислих да не би сред всички тези военни да се е намърдала циркаджийска трупа като онези, които от време на време бях засичал по площадите на Колхари да имитират барони и дукеси.

"Някой викна да спрем.

"Застанах на трева, която беше вече отъпкана и размазана в калта. Бях забравил за пазача си и не видях високия мъж, който се примъкна от едната ни страна, докато той не извика на висок глас, минаващ над нас все едно не съществувахме: „Добре. Ще ги поемем ние оттук нататък. Не ни трябвате повече. Оставете ги тук и се връщайте в бараките.“ Мъжът беше висок, кафеникав и стоеше уверено върху мокрия наклон. Огледах сандалите му, бродирания железен колан и половината дузина гердани на различни държавни ордени, бронзови и медни, които висяха по блузата му. Наметката му, обшита с кожа, бе се смъкнала към едното рамо. Това не беше някакъв циркаджия, който да имитира бароните както бяхме свикнали ние, плебеите, в Колхари. Това си беше истински аристократ! „Благодаря ти — в името на императрицата, чието царуване е величаво и милостиво.“ Повелителят вдигна ръка, за да докосне с гърба на юмрука челото си — този традиционен жест на уважение, който, както го правеше той, се превърна в един малък дразнител, който той обаче дори не усети.