Читать «Играта на време и болка» онлайн - страница 10

Самуел Дилейни

„Няма да стане!“ Удрог беше се опъвал на такива идеи и, за голяма негова изненада, в повечето случаи този негов протест имаше ефект.

После, разбира се, дойде и моментът в който поредният мъж беше предложил като алтернатива: „Защо тогава ти не ме вържеш и не ми сложиш нашийник?“

Е, това беше вече един съвсем възможен подход.

Удрог беше само на тринадесет години, когато това се случи — и беше разпознал, в треперещото, стенещо тяло под себе си едно откровено, разсъблечено удоволствие, което го тласкаше да удря, клати, поти се и гори докато не свърши с такава изумителна сила, че тутакси рухна, замаян и дезориентиран, върху своя мъжки „роб“. В продължение на следващите три дни Удрог си повтаряше, че всъщност е изпитал удоволствието на родения полов господар.

Но желанието, ако бъде внимателно гледано дори и от дете, доста бързо разкрива своите обсесивни черти.

Той бе разпознал онова, което беше изпитал.

Когато мъжете искаха да го изтезават, той все още казваше не — понякога.

Но когато срещнеше мъж който излъчваше определен вид спокойствие и самочувствие, определена стабилност и уравновесеност, вече Удрог беше онзи, който все по-често и все по-рано искаше да бъде връзван и бит.

Често тези мъже се съгласяваха да сторят това. И често на Удрог му харесваше.

Беше само игра, повтаряше си той. Но в неговия ограничен живот на дребни кражби, просии и далавери това беше единствената игра, която му носеше такова напрегнато, макар краткотрайно удоволствие, върху което той всъщност можеше да упражнява някаква власт.

Млади хора, които живеят в такива цепнатини ни изглеждат удивително, дори трагично бързо порастнали на нас, добре социализираните в центъра на нещата. И все пак такива деца, които са ни удивили със своята порастналост, внезапно се оказват напълно неспособни да извлекат изгода дори от най-лесните и елементарни институции на обществото — поне от институциите, които не се намират в периферията, в цепнатините.

Нямаме нужда от повече подробности за да установим как, на 14 години, Удрог беше установил, че коренът на неговата страст бе заровен по най-пряк начин в една от най-разпространените перверзии в един Неверион, толкова отскоро пробудил се от опасния сън на робската институция. И няма защо да описваме всички полови срещи на Удрог в следващите години, които го запознаха с актове и действия, които остават неразбираеми дори за нас, доста по-възрастните от него.

Но, ходейки по пътеките на горите и пазарищата, пристанищата и задните улички на градовете Удрог бе постигнал определена невидимост, която го пазеше от отмъщението именно на онзи тип хора, които биха били шокирани и възмутени от неговите полови занимания.

Онова, което най-силно и най-наскоро беше объркало Удрог беше следното:

Няколко дни по-рано, докато се мотаеше в района на Високата Порта на Еламон, момчето се бе натъкнало на огън, направен встрани от пътя, който наблюдаваше известно време, скрит в храсталака, а после наблюдаваше седнал лице в лице с един коремест бандит, с когото накрая и вечеря. Единият хълбок на бандита бе покрит с белези като на осъден престъпник или роб; носеше дървена обица през едното ухо и на едната ръка му липсваше пръст. Едно сляпо око бе червена руина, видима през полу-затворените клепачи, част от двоен дълбок белег, който изкачваше бузата му и продължаваше нагоре, сцепвайки челото му, все едно някога някакво двойно острие бе раздрало лицето му отдолу-нагоре, оставяйки го не само с набразден белег, приличащ на дебело въже, но и с изражение на постоянно учудване, което не си беше отишло заедно с разрязаното око, дръпнало се навътре в напразен опит да се излекува. Разговорът на бандита беше несвързан, пълен с насилие, което едновременно забавляваше и плашеше Удрог докато мъжът бълваше все нови порции ядене, шегички и истории за героични подвизи. По средата на словесния потоп едноокият беше започнал да нарича себе си Горгик Освободителя, най-великият от на Нейно Величество Министрите, и Спасителят на Народа.