Читать «Среднощна красавица» онлайн - страница 7

Ръмящият ситен дъжд замъгляваше хоризонта, където море и небе се сливаха неразличимо, и беше много трудно да се каже къде свършва едното и започва другото. Границата между тях подсказваше единствено силуетът на складовете на лондонските докове, чиито неясни очертания изникваха като гъби сред мъглата. Мимолетни цветни петна се стопяваха в сивите торсове на каменни сгради, които изникваха за миг като призраци и се губеха отново в мъглата.

Кайла се загърна по-плътно с палтото си, благодарна за топлината му. Тя едва не го изпрати с багажа, като настояваше, че ще й бъде достатъчно топло. Както винаги, Селест се бе оказала права, познаваше по-добре английския климат. Повече от двадесет години Лондон бе нейният дом.

— Mon Dieu — напористо изрече Селест, когато корабът тромаво започна да завива. — Най-после ще пусне котва. Това старо корито така противно се клатушка. Но край, пристигнахме!

И посочи напред с елегантен жест и с най-очарователната си усмивка, която бе предназначена само за нейната кръщелница — Кайла бе сигурна в това. В края на краищата Селест бе тази, която се чувстваше зле в дългото морско пътешествие, свряна в задушната си кабина, изтерзана от морска болест. Кайла се разхождаше по най-горната палуба и се наслаждаваше на свежия въздух и морския бриз. Дори и сега Селест все още имаше тъмни кръгове под блесналите лешникови очи, спомен от страданията в миговете, когато се кълнеше, че никога повече няма да стъпи на палубата на кораб отново — никога, дори и заради любимата си кръщелница. Никога!

Кайла умело прикри усмивката, предизвикана от драматичен жест, и зададе въпроса, който се въртеше в главата й още от мига, когато научи истината за своето раждане.

— Какво ще си помислят за мен, танте Селест? Тези хора никога не са ме виждали, възможно е дори да не са чували за мен.

— Как би могъл някой да не те хареса, малката ми? Ти си толкова красива. Приличаш на майка си, с лице чисто като на мадона, модерна платинена коса и толкова необикновени очи, като водите на Средиземно море, които непрекъснато преливат от синьо в зелено, и отново в синьо. Не, невъзможно е да не те обикнат.

— Но дали ще ме приемат, как мислиш? Особено тази жена, която се е оженила за баща ми?

Селест смръщи вежди. Тя погледна настрани, през мокрите перила на кораба към сумрачните очертания на складовете и града зад тях. След малко отново се обърна към Кайла и тъжно се усмихна:

— Не, малката ми. Не мисля, че тя ще те посрещне с отворени обятия. Тази херцогиня на Улвъртън никак няма да се зарадва, като научи, че има още една наследница на имуществото, оставено от покойния й съпруг, твоя баща. Опасявам се, че и новият херцог няма да е по-щастлив. Но адвокатите ще се погрижат за подробностите, сигурна съм, и ти скоро трябва да получиш това, което ти се полага от години. — Тонът на Селест стана малко по-рязък и кафявите й очи, обикновено толкова живи и весели, потъмняха и в тях се появи метален блясък. — Това трябваше да получи и бедната ми Фостин, но тези безсърдечни хора, родителите на баща ти, не дадоха съгласието си.