Читать «Светлината на Мрачни» онлайн - страница 5

— ясно…

— … Реших, че ще е по-добре да знаеш. Колкото по-рано се регистрираш на летището, толкова на по-ранен кораб ще те зачислят.

Сръбнах от кафето си.

— Благодаря. Имаш ли понятие колко ще трае?

— Очакванията са от две до шест седмици.

— Имаш предвид „по груби сметки“.

— Да.

— Къде ги отвеждат?

— По местни зандани на тридесет и два различни свята, за времето, което им остава.

Аз се засмях.

— Какво смешно има?

— Животът, — казах — Обзалагам се, че Земята е бясна на Сандоу.

— Съдят го за нарушаване на договора. Нали знаеш, че е дал гаранция за света.

— Съмнявам се, че гаранцията покрива това. А и не би могла.

Тя вдигна рамене и отпи от кафето си.

— Не знам. Знам само това, което съм чула. Ти по-добре затваряй сергията и отивай да се регистрираш, ако искаш да се измъкнеш по-скоро.

— Не искам, — казах — — Близо съм до отговора. Надявам се да приключа проекта. Шест седмици може да ми стигнат.

Очите й се разшириха и тя свали чашата от устните си.

— Това е абсурд! — каза — Що за полза ще има, ако ти умреш и никой не разбере отговора, който си открил?

— Ще се справя, — казах и си припомних едно мое становище, което навремето исках да докажа. — Смятам, че ще се справя.

Тя се изправи.

— Слизай долу да се регистрираш!

— Това е прекалено директна терапия, не мислиш ли?

— Щеше ми се да беше останал в терапията.

— Вече съм стабилен и с всичкия си. — казах.

— Може и да си. Но, ако ми се наложи да кажа, че не си, и че трябва да те изследват и да те махнат от този свят, ще го направя!

Натиснах един бутон на кутията върху кухненската маса, изчаках към три секунди и натиснах друг.

— … да кажа, че не си, и че трябва да те изследват и да те махнат от този свят, ще го направя! — долетя от високоговорителя на запис резкият глас.

— Благодаря, — казах, — Пробвай.

Тя седна отново.

— Добре, печелиш. И какво се опитваш да докажеш?

Вдигнах рамене и отпих кафе.

— че всички освен мен грешат. — казах след известен размисъл.

— Не би трябвало да има значение, — каза, — а ако ти беше един зрял възрастен индивид, не би имало значение в каквото и да е отношение. И още, смятам, че грешиш.

— Махай се. — казах спокойно.

— Наслушала съм се на пубертетските ти фантазии и са ми писнали, — каза — Познавам те. Почвам да си мисля, че при теб е налице някакво противоестествено желание да умреш, освен онзи неразрешен семеен проблем, който…

Разсмях се, понеже това бе единствения начин да не изрека „Махай се!“ с по-висок тон.

— Добре, — казах, — Ще се съглася с всичко, което кажеш за мен, но няма да направя нищо, което ми заповядваш. Считай го за морална победа или нещо подобно.

— Като стане време, ще тичаш.

— Сигурно.

Тя взе отново кафето си.

— Наистина ли си близо до отговора? — попита накрая.

— Да, наистина съм близо.

— Съжалявам, че точно сега трябваше да се случи.

— Аз не съжалявам.

Тя огледа лабораторията и погледна навън към подгизналото поле през кварцовите прозорци.

— Как можеш да се чувстваш щастлив тук и то сам?

— Не съм щастлив, — отвърнах, — Но е по добре, отколкото в града.

Тя поклати глава, а аз гледах косата й.

— Грешиш, тях съвсем не ги е толкова грижа за теб, колкото си мислиш.