Читать «У дома чака палача» онлайн - страница 38

А аз останах долу, в компанията на шлема, радиостанцията и пистолета на масата, който, знаех, не може да го спре. Имаше нещо в този случай, което не ми даваше покой, но бях твърде уморен за да го определя, твърде уморен дори за да остана нащрек, докато чакам. Боях се да взема стимулант, алкохол или да запаля цигара, тъй като моята централна нервна система трябваше да е част от оръжието. Седях си и гледах как се сипят едрите тлъсти снежинки.

Свързах се с Берт и Лари веднага щом чух изщракването.

Вдигнах шлема и скочих на крака в мига, когато светна индикатора.

Но вече беше твърде късно.

Навън се разнесоха първите изстрели и те ми прозвучаха като тръбите на Страшния съд. Не ми изглеждаха на хора, които ще стрелят без да са видели целта.

Дейв ми бе казал, че приблизителният обсег на шлема е четвърт миля. Ако това бе вярно, съдейки по изтеклото време между задействането на шлема и първите изстрели на охраната, Палача се движеше с невероятна бързина. Като прибавим към последното и вероятността обхватът, в който Палача долавя мозъчни вълни, да е по-широк от този на шлема, получаваше се доста неприятна картина. Заключение: Палача вероятно вече е узнал местонахождението ми до шлема, осъзнал е, че той е най-опасното оръжие и се носи право насам със скоростта на светкавица.

Наведох глава и внимателно си поставих шлема.

Отново познатото усещане за наблюдаване на света през прицела на снайпер, с всички придружаващи го странични чувства. Само че сега светът се състоеше от предния двор на вилата — Берт, опрял пушка на рамо, стоеше до вратата, вляво от него ръката на Лари описваше долната част от замаха, след като бе запратила граната. Веднага преценихме, че гранатата ще падне зад нас и че огнехвъргачката, към която вече се насочвахме, е безполезна.

Следващият откос на Берт рекушира по гръдната ни пластина. Ударът ни забави съвсем за кратко. Третият откос се оказа неточен. Четвърти нямаше, тъй като ние изтръгнахме автоматичната пушка от ръцете му, хвърлихме я встрани и ударихме с рамо предната врата. Вратата изпращя и отхвръкна навътре и Палача нахлу в къщата.

Умът ми бе раздвоен между вида на гладкото като дуло на оръдие, металическо туловище на приближаващия се телефактор и моето собствено втрещено изображение — вдигната напред лява ръка, дясната — стиснала дръжката на малкия пистолет. Изведнъж си спомних онова лице и вика и моето изумление, познах отново чувството за собствената си необятна мощ и напрегнах воля за да я поставя под контрол, да накарам огромното тяло да спре, без да губя през цялото това време изображението на мен самия, вцепенен във фотографска неподвижност в отсрещния край на стаята…