Читать «У дома чака палача» онлайн - страница 28

Карл Манхайм мисля бе човекът, в чиято глава доста отдавна се бе родило мъдрото заключение, че радикално настроените, революционни и прогресивни мислители обикновено се придържат към механистични представи за държавното управление, докато консервативните им опоненти предпочитат растителните аналогии. Казал го е почти едно поколение преди кибернетичното и екологичното движения да си прокарат и извоюват признание сред джунглата на общественото съзнание. Имам чувството, че тези два възгледа все още са на въоръжение и в наши дни — не толкова що се отнася до държавното управление, към което ги е причислил Манхайм, колкото към някои други феномени. Съществуват немалка група хора с определено положение, които разглеждат социалните, икономически и екологични проблеми като неизправности на обществената машина, които могат да бъдат отстранени чрез най-обикновен ремонт, замяна и изхвърляне — обрисувайки по този начин една доста праволинейна картина на света, в който дори откритията не са нищо повече от нови и лъскави детайли. От другата страна пък стоят онези, които се боят да пристъпят дори крачка в която и да било посока, тъй като проследяват последствията чак до техните вторични и третични ефекти, докато те се множат и кръстосват в рамките на цялата сложна социална система. Аз самият винаги съм ненавиждал крайностите. Кибернетиците обичат да се фукат с техните множествени обратни връзки, макар че според мен никога не знаят какъв брой да използват и как точно да ги свържат, а групата на еколозите непрестанно вещае мрачни бъднини и някакви циклични движения, при които човечеството периодически щяло да се връща назад, към пещерите.

Не ще и дума, че те имат нужда едни от други, говоря за защитниците на растенията и поклонниците на механичните играчки. Ако не друго, за да се дебнат и да си подлагат крак. Понякога тежестта се прехвърля на едната, или на другата страна, но като цяло мислителите съумяват да поддържат статуквото. В едно обаче остават непроменени — в своя консерватизъм и ако нещо ме плаши, това е по-скоро непримимостта на защитниците на растителния възглед. Те са онези, които разглеждат всеобщата информационна система като вълшебен цяр за всички настоящи и бъдещи проблеми и източник за безкрайни блага. Всъщност броят на решените проблеми все още е малък, да не говорим за породените от създаването на самата програма. И докато обществото все още се нуждае от едните и от другите, лично аз винаги съм предпочитал да е по-голям броят на онези, които се грижат за социалната градина, отколкото на другите — дето все гледат да прехвърлят проблемите си върху социалната машина веднага щом й бъде заредена новата програма. Тогава и аз нямаше да се спотайвам в едно инак доста прозрачно общество, нито щях да се безпокоя, че някакъв бивш колега е разкрил истинската ми идентичност.

Хрумна ми нещо, докато се взирах в трепкащите светлинки долу… Не бях ли и аз от групата на мислителите, след като жадувах за нови промени в настоящия обществен ред, които да задоволят инак анархичната ми натура? Или бях само растение, което сънува, че е мислител? Така и не можах да открия отговора. Градината на живота никога не се ограничава само с плановете, които шепа философи посаждат за свое собствено успокоение. Може би още няколко трактора ще свършат работа.