Читать «У дома чака палача» онлайн - страница 2

Но вече беше твърде късно.

Четвъртото място, отбелязано върху коледната картичка, която бях изпратил на Дон Уолш предишната година, бе на клуб-книжарница „Пибоди“ в Балтимор, Мериленд. На съответната дата и в уречения час — последната вечер на октомври — аз седях на последната маса в най-задно сепаре, непосредствено до вратата, която водеше към тясната уличка. В другия край на задименото помещение, облечена в черна рокля жена свиреше на архаичното изправено пиано и забързваше прекомерно темпото на всичко, което подхващаше. В дясно от мен, от тясното огнище, току се подаваха ярките езици на весело пламтящия огън. Сърбах мързеливо от бирата, заслушан в звуците на пианото и пращенето на дърветата в огъня.

Почти се надявах, че това ще е един от онези редки случаи, когато Дон не се показва на срещите. Разполагах с достатъчно средства за да изкарам в охолство пролетта и съвсем не горях от ентусиазъм за работа. Бях прекарал предното лято далеч на север, а сетне се прехвърлих в Чесапеке и нямах търпение да продължа надолу към Караибите. Постоянното смъкване на температурата и пронизващите ветрове ми подсказваха, че отдавна е време да сменя ширината. И все пак, според уговорката трябваше да почакам в клуба поне до полунощ. Оставаха ми още два часа.

Изядох един сандвич и си поръчах нова бира. Някъде по средата на чашата забелязах Дон да приближава входната врата, свил зиморничаво глава във вдигнатата яка на шлифера. Изфабрикувах искрено удивление на лицето си в момента, когато той доближи масата ми с едно полугласно: „Рон, ти ли си това бе човек!“, надигнах се и му подадох ръка.

— Алън! Мда, светът е малък, наистина. Сядай, сядай!

Той се отпусна на стола срещу мен и прехвърли шлифера върху облегалката на съседния.

— Какво те води в този град? — поде Дон.

— Само минавах — отвърнах небрежно. — Да кажа „здрасти“ на няколко приятелчета. — Чукнах с пръст върху олющената повърхност на масата помежду ни. — Това е последната ми спирка. След няколко часа си тръгвам.

Той се захили.

— И защо чукаш на дърво?

— Просто исках да изразя уважението си към една от любимите кръчми на Хенри Менгкън — отвърнах с усмивка аз.

— Че това място толкова ли е старо?

Кимнах.

— Не се изненадвам — рече той. — Винаги си си падал по реликвите — или си ненавиждал новото, не зная кое от двете.

— Май по малко и от двете. Ще ми се отнякъде сега да се покаже Менгкън. Любопитно ми е какво ще каже за настоящето. А ти какво правиш с него?

— С кое?

— С настоящето. Тук. Сега.

— А-а… — той потърси с поглед сервитьорката и си поръча бира. — По работа. Дошъл съм да наема един консултант.

— Брей. И как върви бизнесът?

— Трудно — въздъхна Дон. — Много трудно.

Запалихме цигари и не след дълго бирите пристигнаха. Пушим, пием и слушаме музиката.

Пял съм я тази песен и пак ще я пея — светът е като една прекомерно забързана мелодия. Сякаш нарочно, по-голямата част от промените, които ми бе писано да преживея по време на отредения ми период на съществуване, се бяха струпали в последните няколко години. Всъщност, като си помисля, преди няколко години живеех с подобно внушение, а не е изключено и след време отново да мисля така — стига преди това някоя от задачките, които обичаше да ми поставя Дон, да не се окаже фатална за споменатото ми съществуване.