Читать «Пробуждането на Румоко» онлайн - страница 3

— Здравейте — казах аз, когато влязох. — Казаха ми, че сте ме викали?

Керъл седеше на една огромна полирана маса.

— Швайцер? Да повиках ви. Седнете.

Тя ми посочи креслото срещу нея.

— Защо съм ви потрябвал?

— Днес вие спасихте Джей-9.

— Това въпрос ли е или утвърждение?

— Вие нямате право да пипате апаратурата за управление.

— Може би искате да се върна в рубката и да върна обратно нещата?

— Е, все пак признавате ли, че сте я бърникали?

— Да.

— Да знаете, аз нямам никакви претенции спрямо вас — въздъхна Керъл. — Вие спасихте двама души. Затова няма да искам да ви накажат за нарушаването на инструкциите. Но искам да ви запитам за нещо друго.

— За какво?

— Това диверсия ли беше?

Гледай ти. Така и предполагах, че ще запита.

— Не — отвърнах, — нищо и никакво късо.

— Лъжете!

— Извинете, нещо не ви разбрах?

— Прекрасно разбирате. Някой е развалил апаратурата. Вие сте я поправили, а това е далеч по-сложно, отколкото да се отстранят няколко къси съединения. Освен това преди половин час уредите засякоха взрив отляво на борда. Това е било мина.

— Вие го казвате, а не аз.

— Не мога да разбера, що за игра водите. Вие се разкрихте, няма никакъв смисъл да отричате. Какво всъщност искате?

— Аз ли, нищо.

Мислено създавах образа й. Меки кестеняви коси, лице с много лунички. Под наведеното чело гледаха раздалечени зелени очи. Знаех, макар сега да седеше, че височината й не е малка, около метър и осемдесет. Преди време танцувах с нея в един ресторант.

— Е?

— Какво, е?

— Чакам отговор.

— Ама за какво?

— Това диверсия ли беше?

— Не, че откъде накъде!

— Вие ще кажете. Имаше и други опити досега.

— Та аз нищо не зная.

Тя внезапно почервеня, но от това луничките й започнаха да изпъкват още повече. Защо ли й трябваше да почервенява?

— Точно така. Имаше и други опити. Но досега винаги успявахме да ги пресечем.

— Кои са злосторниците?

— Не ни е известно.

— Защо?

— Защото не успяхме никого да задържим.

— Че къде сте зяпали толкова?

— Те са прекалено хитри.

— Все пак вие грешите — казах и запалих цигара. — Това си беше късо съединение. Бързо се справих с аварията, нали все пак съм електроинженер.

Тя извади цигара. Аз й поднесох запалката си.

— Добре де — съгласи се Керъл. — Изглежда няма какво повече да науча от вас.

Аз станах от мястото си.

— Между нас да остане, аз направих справка за вас.

— Е, и какво?

— Нищо. Чист сте като първия сняг. Или като лебедов пух.

— Радвам се да го чуя.

— Не бързайте да се радвате, господин Швайцер. Още не съм ви разбрала докай.

— Няма и да ме разберете — обещах й аз. — колкото и да се стараете.

За другите неща както и да е, но за това бях сигурен.

„Кога ли ще се заемат сериозно с мен?“ — мислех за моите непознати врагове, докато се насочвах към вратата.

* * *

Веднъж в годината преди Рождество Христово пусках в пощенската кутия картичка без подпис. В нея съм написал един къс списък: имената на четири бара в града, в който се намират. През Рождество, първи май, първи юни и в навечерието на деня на вси светии седя в един от тези барове, като си подбирам усамотено място. После си тръгвам. Два пъти на едно място не прекарвам.