Читать «Пробуждането на Румоко» онлайн - страница 24

— Изглежда, господин Швайцер, ние навлязохме в задънена улица.

— Не мисля така. Това беше просто въведението. Приказката предстои. Принуден съм да мина към решителни действия. Моля да ме извините, но нямам друг избор.

— Ти наистина ли си способен на насилие?

— Страхувам се, че да. Между другото, искам да ви разочаровам малко: вчера си пийнах повече и очаквайки силен махмурлук, помолих за свободен ден. А ти — обърнах се към по-високия, — понеже вече получи доста болезнена рана, можеш да си починеш малко.

Станах бавно, като не издадох, че имам световъртеж. Без да отвързвам от стола по-ниския, го изправих, замъкнах го в банята и го поставих под душа. Той няколко пъти се опита да ме удари с глава, но не успя.

— Сега накратко ще ти изложа моята идея — казах аз, когато се върнах в стаята. — Преди време измервах температурата на водата от душа. Тя може да се мени от петдесет градуса до деветдесет. Достатъчно е да залея твоя приятел и да го подържа по-дълго и той ще се свари жив. Разбра ли?

— Разбрах.

Отидох отново в банята, разкопчах дрехите на „госта“ си, пуснах горещата вода и се върнах в стаята. Отдавна бях забелязал приликата между тях и това ме бе навело на мисълта, че са роднини. Когато се разнесоха първите викове, момъкът срещу мен не издържа, погледна с паникьосани очи будилника, после — мен.

— Бъди проклет, мръснико! Спри водата!

— Какъв ти е той? Братовчед ли?

— Брат. Спри водата, бабуин такъв!

— С удоволствие ще изпълня молбата ти, ако сметнеш за нужно да споделиш информацията си с мен.

— Добре де. Само той да си остане там. Дори затвори вратата.

Веднага изтичах презглава в банята. Мозъкът ми беше започнал да се прояснява, макар самочувствието ми да не беше на висота. Докато затварях водата се опарих. Оставих жертвата да се гърчи в кълбата пара и се върнах в стаята.

— Е, слушам.

— Можеш ли да развържеш ръката ми и да ми дадеш една цигара?

— Ръката — не, цигара — да.

— Виж дясната ми ръка, едва я мърдам.

— Добре — съгласих се, помислих малко и взех пистолета.

Запалих цигара и я пъхнах в устата на събеседника ми. Тя веднага падна. Наведох се и отново я поднесох към устата на „госта“.

— Е, добре ли е? — попитах го аз. — Десет секунди за това удоволствие и на работа!

Той кимна, поогледа стаята и дръпна силно.

— Изглежда, не за първи път причиняваш болка на човек — отбеляза той. — Ако не си агент на правителството, бих искал да разбера, кой е пипал твоето „досие“.

— Аз работя за правителството.

— Тогава ти ще съжаляваш, че не си с нас. Както изглежда ти познаваш работата си.

Той отново погледна будилника. Беше шест и двадесет и пет. Но сега зад този поглед, освен желанието да разбере часа, се криеше и още нещо. Беше ли това страх?

— Кога ще стане? — запитах наслуки.

И допуснах грешка.

— Доведи тук брат ми — мрачно произнесе той. — Искам да го видя.

— Кога ще стане това? — повторих аз.

— Скоро, прекалено скоро. Ти вече нищо няма да направиш.

— Съмнявам се. Но ако си прав, не бива особено да се разтройваш. Така или иначе вие двамата с брат ти нямате друг изход.