Читать «Пробуждането на Румоко» онлайн - страница 23

По-ниският се засмя, но колегата му го изпепели с поглед и той веднага замлъкна.

— Добре, да оставим и тази тема — казах аз. — Щом не искате, не искате. Да поговорим за друго. Мога да ви предам на охраната, като ви обвиня само във взлом и насилствено проникване в каютата ми. Мога дори да излъжа, че сте били пияни, и сте твърдяли, че това било каютата на ваш приятел, с който сте поискали да пийнете по още една чашка преди сън. Нещо да кажете?

— Има ли тук „ушенца“ или няма, в края на краищата? — запита по-ниският. Той изглеждаше по-млад от приятеля си.

— Разбира се, че не — отговори по-високият. — Слушай, бъди така добър да си затвориш устата.

— Какво ще кажете? — настоях аз.

Той поклати отрицателно глава.

— В такъв случай ще разкажа на охраната всичко. И за наркотика, и за разпита, и така нататък. Сега нещо да кажете?

По-високият помисли и отново поклати глава.

— Нима наистина ще го направиш? — изрече той.

— Ще го направя…

Изглежда това го накара да се замисли.

— … и следователно, колкото и да е печално, няма да бъда в състояние да ви предпазя от болеви усещания. Дори да сте невъзпреимчиви към наркотиците, все едно повече от два дни няма да издържите, защото освен „психотропите“ ще се приложат и разни други нещица. Дали по-рано или по-късно вие ще проговорите. Според мен, най-добре ще бъде по-рано, защото подозирам, че за провалянето на „проекта“ сте подготвили някои и други сюрпризи…

— Дявол да го вземе! Той е прекалено съобразителен!

— Кажи му още веднъж да си затваря устата — помолих по-високият. — Прекалено се пъне да си признае, това не ми дава възможност да се позабавлявам малко.

Замълчах за известно време.

— Е, и така? Хайде, разказвайте! Все едно аз ще получа отговора.

— Той е прав — измърмори човекът с белега. — Ти си прекалено съобразителен. Според коефициентът на умствено развитие и „професионален профил“ не би могло да се каже. Мога ли нещо да предложа?

— Може — кимнах аз. — Стига това нещо да си тежи на мястото. И ако кажете от кого излиза предложението.

— Искаш ли четвърт милиона долара в брой? Това е максимумът, който аз мога да дам. Срещу това ти трябва да ни пуснеш и да се захванеш само с твоите задължения. И да забравиш днешната ни среща.

Обмислих предложението. Няма защо да крия: беше примамливо. Но през последните години бях получил доста пари, а не исках да съобщавам на „Частно детективско бюро Уелч“, с което и занапред смятах да сътруднича, че съм претърпял неуспех.

— Кой и кога ще ми плати? Как? В какво? Защо?

— Тази вечер ще ти дам половината от сумата, останалото след седмица, най-много десет дни. Във всяка валута, която поискаш. Защо? Мисля, че това е ясно, ние купуваме нещо от теб.

— Изглежда вашият шеф не може да си преброи парите — забелязах аз и хвърлих един поглед на будилника: показваше шест и петнадесет. — Уви, трябва да отклоня предложението ви.

— Значи не служиш на правителството. Държавен агент не би се отказал от парите, а после щеше да ни предаде.

— Гледай ти какво откритие! Нали вече сам ви казах, че нямам никакво отношение към правителството.