Читать «Крал Артур» онлайн - страница 147

— А сега ми помогни да вървя — рекъл крал Артур, — защото много се боя, че прекалено дълго стоях тук.

Тогава, подкрепян от Бедивер, кралят се спуснал по тревистия склон, където капките роса блещукали като вълшебни диаманти на лунната светлина. Стигнали до брега на тайнственото море. От бялата мъгла изникнала ладия, която сякаш идвала да го посрещне. В нея имало много прекрасни дами, всичките с черни воали. Сред тях били Нимю Езерната господарка, Владетелката на остров Авалон, а също и кралицата Фея Моргана, сестрата на Артур. Когато видели краля, всички надали сподавен вик.

— А сега ме пренеси в ладията — казал крал Артур на Бедивер.

Рицарят изпълнил молбата му и трите дами нежно поели крал Артур от ръцете му и го положили да легне с глава в скута на Владетелката на остров Авалон.

После кралицата Фея Моргана коленичила до Артур, беззвучно се разплакала и казала:

— О, скъпи братко, защо толкова много се забави? Уви, раната на главата ти твърде дълго е била изложена на студа.

Тогава ладията бавно се плъзнала по водите, а Бедивер, който останал на брега, извикал:

— Ах, скъпи кралю, скъпи господарю, какво ще стане сега с мене, след като ти заминаваш и ме оставяш сам?

— Не тъгувай, а се пази — отвърнал крал Артур. — Ти си този, който ще разкаже моята история на живите хора. А аз трябва да замина за Авалонската долина, където ще ме излекуват от раната. Знай обаче, че ще се върна тогава, когато британската земя има нужда от мене, и кралство Логрия отново ще се възроди от мрака. Ала ако не чуеш повече за мене, моли се за душата ми.

После ладията потънала в мъглата и се изгубила от погледа. Над водите на езерото се понесъл приглушен печален вик, изпълнен с тъга, който постепенно преминал в тих шепот, глъхнещ в далечината.

ЕПИЛОГ

АВАЛОН

Ланселот слязъл на дувърския бряг и започнал, да разпитва къде може да намери крал Артур. Хората му показали гроба на Гавейн, където той коленичил и дълго се молил, опечален от смъртта на един толкова благороден рицар, който бил негов приятел. За крал Артур обаче не научил нищо, освен че е потеглил на запад почти преди месец.

Тогава Ланселот оставил войската си в Дувър под предводителството на братовчед си Борс де Ганис и тръгнал на кон в западна посока. След осем дни стигнал до Алмсбъри и понеже се здрачавало, потърсил подслон в тамошния манастир. Игуменката го посрещнала любезно и го повела към стаята за гости. Ала когато минавали край килиите, излязла една монахиня и като съзряла Ланселот, надала силен вик и припаднала. Навел се рицарят над нея и що да види — монахинята била кралица Гуиневир!

Същата вечер тя разказала на Ланселот, че Бедивер й е изпратил вест, с която съобщавал за ужасната Камланска битка в съдбовния ден, както и че рицарят бил видял да отнасят смъртно ранения крал Артур в тайнствената страна Авалон. Самият Бедивер отишъл в Гластънбърийското абатство, което било недалеч от бойното поле, и станал отшелник, като възнамерявал да води монашески живот до края на дните си.

Гуиневир казала на Ланселот, че изпитва голяма скръб и се разкайва за случилото се.