Читать «Двамата просяци» онлайн - страница 11

— Предполагам, защото е харчел всичките си пари заради вас… — сухо отвърна съдията.

— Проклет глупак! — отново избухна тя. — Даже когато му казах, че между нас всичко е свършено, продължи да се влачи след мен. Говореше, че не можел да живее, без поне от време на време да вижда лицето ми… Гнусен дрипльо! Тази смехотворна всеотдайност вредеше на името ми. Заради него се наложи да напусна столицата и да се заровя в това затънтено място. И каквато съм глупачка, вярвах на престорените усмивки на този нещастник. Да остави бележка, с която ме обвинява! Той ме съсипа.

Хубавото й лице се превърна в злобна маска. В безсилния си гняв тя започна да тропа по пода с малкия си крак.

— Не — уморено каза съдията, — Уан не ви е обвинявал. Това, което казах преди малко за бележката, не беше вярно. Освен няколкото рисунки на орхидеи, които е направил, мислейки за вас, в стаята му нямаше нищо, което да ви уличава. Горкият заблуден човек ви е бил верен до края на живота си!

Съдията плесна с ръце. Когато ефрейторът и двамата стражници нахлуха в стаята, той им заповяда:

— Оковете тази жена и я хвърлете в тъмницата! Тя се призна за виновна в подло убийство — и докато двамата стражници държаха ръцете й, а началникът им започна да ги връзва с верига, добави: — Понеже няма никакво основание да се подаде молба за смекчаване на наказанието, ще бъдете обезглавена на дръвника.

После се обърна и излезе, следван от сержант Хун. Истеричните писъци на жената бяха заглушени от шумния смях и възгласите на група весели младежи, които се изсипаха на улицата, размахвайки в ръка красиво оцветени фенери.

Когато се върнаха в трибунала, съдията отведе Хун направо в личните си покои. Докато крачеха към задния салон, Ди каза:

— Да изпием по чаша чай, преди да се присъединим към вечерята в женското отделение.

Двамата мъже седнаха до кръглата маса. Огромният фенер, окачен на стряхата, както и другите, пръснати между храстите в градината, бяха угасени. Но пълната луна озаряваше салона с тайнствена светлина. Съдията изпи набързо чая си, после се облегна назад и започна без предисловие:

— Преди да идем при Лин, старейшината на гилдията на ковачите, знаех само, че просякът не е бил просяк и че е бил убит на друго място с удар в тила, вероятно със саксия, както подсказваха финият прах и песъчинките. После, докато разговарях с Лин, за момент допуснах, че старейшината може да е замесен по някакъв начин в убийството. По време на посещението си при мен той не спомена и дума за изчезването на Уан, а после ми се стори странно, че не попита какво точно му се е случило. Но скоро разбрах, че Лин е от ония неприятни типове, които не дават пукната пара за хората, които работят при тях, и че беше кисел, защото прекъснах семейната му вечеря. Думите на домоуправителя ме насочиха по вярната следа. Той каза, че семейният живот на Уан е бил разбит, след като е загубил състоянието си. А когато спомена за ревността му, предположих, че в случая е замесена жена. Тогава реших, че Уан е бил безумно влюбен в някоя известна куртизанка.