Читать «Езерото, което не връщаше удавниците» онлайн - страница 124

— Добре, нека хората ни доведат Хан и Кан в къщата на съветника. Гледайте всичко да стане в пълна тайна!

Брадатият се намръщи. Изглеждаше, че не е съгласен. Но след като цензорът му направи нетърпелив знак, той бързо стана и излезе от стаята, без да каже дума.

— Можете да станете, Ди! — каза цензорът. Самият той се върна в креслото, извади от ръкава си свитък документи и започна да ги чете.

Съдията посочи масата и каза стеснително:

— Ще окажете ли на вашия покорен слуга честта да приемете чаша чай?

Цензорът с раздразнение вдигна очи от книжата и каза високомерно:

— Не! Аз ям и пия само онова, което е приготвено от моите хора! — И отново се зае с четенето на документите.

Съдията остана прав, с ръце, изпънати отстрани край тялото, както повеляваха дворцовите правила. Нямаше представа колко време е прекарал в това положение. Първоначалното му облекчение от съобщението, че имперските служби за управление са взели незабавно мерки против бунтовниците, сега отстъпваше място на опасенията, че теориите му може да се окажат неправилни. Той трескаво се опитваше отново да премисли всички възможности, да намери решение, което дотогава не му беше хрумнало, да направи някакъв окончателен извод.

Мислите му бяха прекъснати от сухо покашляне. Цензорът постави документите обратно в ръкава си, стана и каза:

— Време е, Ди. Далече ли е оттук до къщата на съветника?

— Съвсем близо е, Ваше Превъзходителство.

— Тогава ще отидем пеша, за да не привличаме вниманието върху себе си — реши цензорът.

Вън в коридора Ма Жун и Цяо Тай изгледаха съдията със съчувствие. Той им се усмихна успокоително и бързо каза:

— Аз излизам. Вие двамата охранявайте предната врата, а Хун и Тао Ган да наглеждат задната. Не разрешавайте на никого да влиза и излиза, докато се върна.

На улицата, както обикновено, сновеше тълпа от хора, заети със собствените си грижи. Съдията не се учуди — беше му известна невероятната експедитивност, с която действуваше тайната служба на императора. Никой не бе забелязал, че градът е в ръцете на хората й. Ди вървеше бързо, а цензорът го следваше отблизо. Никой не обърна внимание на двамата мъже, облечени в прости халати.

Портата на Лян им бе отворена от слаб човек с неподвижно лице. Съдията не го беше виждал преди. Очевидно, хората на цензора бяха заели къщата. Слабият мъж се обърна към него и каза почтително:

— Всички членове на домакинството са арестувани. Пристигнаха двама гости, които сега са със съветника в библиотеката му. — После безмълвно ги поведе по полутъмните коридори.

Когато съдията влезе в мрачната библиотека, завари стария съветник седнал в креслото зад червеното лакирано писалище до прозореца. В креслата до отсрещната стена, с изправени гърбове, седяха Хан Юнхан и Кан Чун.

Старият съветник вдигна натежалата си глава. Като побутна нагоре козирката на шапката си, той погледна по посока на вратата.

— Още посетители! — измърмори съветникът.

Ди пристъпи към креслото и направи дълбок поклон. Цензорът остана край вратата.