Читать «Езерото, което не връщаше удавниците» онлайн - страница 122

Високият мъж вдигна глава и проницателните му тъмносиви очи за известно време останаха впити в съдията. После той направи движение с глава към помощниците му. Ди даде знак на четиримата мъже да ги оставят сами.

Ма Жун и Цяо Тай изгледаха слисано съдията, но той нетърпеливо им кимна още веднъж и те се затътриха към вратата, следвани от Хун и Тао Ган.

Двамата новодошли седнаха в креслата с високи облегалки, поставени край страничната стена и предназначени за високопоставени посетители. Съдията коленичи пред тях и докосна челото си три пъти до пода.

По-възрастният мъж извади от ръкава си ветрило и като си вееше, бавно каза с ехиден, глух глас на своя спътник:

— Това е съдията Ди. Бяха му необходими два месеца, за да разбере, че тук, в Ханюан, в неговата собствена околия, в неговия собствен град, се намира главната квартира на предателите. Очевидно, на него не му е известно, че един съдия е длъжен да знае какво става в неговата околия.

— Той не знае дори какво става в собствения му трибунал, господине! — каза другият. — Заявява най-безгрижно в доклада си, че бунтовниците имат шпиони сред неговите собствени служители. Престъпна небрежност, господине!

Възрастният мъж въздъхна примирено:

— Веднага след като тези млади чиновници бъдат назначени на работа извън столицата — отбеляза сухо той, — започват да проявяват небрежност. Предполагам, че това е резултат от липсата на контрол от страна на техните непосредствени началници. Напомни ми да повикам в столицата префекта на тази област. Ще трябва да поговоря с него за този позорен случай.

Настъпи тишина. Съдията не каза нищо. Високият гост беше този, който имаше право да обвинява и да търси отговорност. Съдията можеше да говори само ако го запитат. Защото възрастният мъж, макар и да носеше официално ранга Императорски цензор, беше всъщност Великият инквизитор, забележителният началник на Службата за сигурност на императора. Казваше се Мън Ци. Име, което караше и най-висшите столични чиновници да треперят в златно-везаните си халати. Безмерно предан, съвършено неподкупен, справедлив, но жесток до безчовечност, този мъж беше упълномощен с практически неограничена власт. Неговата особа представляваше най-високата инстанция, упражняваща контрол върху огромния апарат от граждански и военни служби в империята.

— За щастие, както винаги, вие бяхте на поста си, господине! — каза брадатият. — Когато преди десет дни нашите агенти докладваха за слуховете, че „Белият лотос“ се възражда в провинциите, главнокомандващият бе уведомен навреме и незабавно взе всички необходими мерки. И когато този съдия, събудил се най-после от своя сладък сън, съобщи, че главната квартира на заговорниците се намира тук, в Ханюан, гвардията на императора вече беше заела позиции в планината и около езерото. Вие никога не сте закъснявали да се намесите, господине!

— Правим малкото, което можем! — каза цензорът. — Слабото звено в нашата администрация са именно тези местни управници. Бунтовниците ще бъдат смазани, но с цената на големи кръвопролития. Ако този човек, съдията Ди, беше изпълнил задълженията си по-съвестно, щяхме да успеем незабавно да арестуваме водачите и да потушим бунта в самия му зародиш.