Читать «Той идваше с дъжда» онлайн - страница 17

— Казах ви, не съм го убил.

— Да. Но знаеш ли кой или какво го е убило? А пък ти си го намушкал, когато е бил вече мъртъв. И то няколко пъти.

— Причерня ми от ярост… — промълви Уан. — Ако знаех по-рано, щях да му прережа гърлото. Познавам го по лице този плъх, този…

— Дръж си езика — остро го прекъсна съдията. — Ти си рязал мъртъв човек, а това е деяние на подлец и страхливец — после продължи по-спокойно: — Обаче тъй като дори в сляпата си ярост си се въздържал да тормозиш Авлига, като й искаш обяснения, съгласен съм да забравя какво си направил. От колко време ходиш с нея?

— Повече от година. Тя е много сладка, а е и умна. Не вярвайте, че не е с акъла си. Тя знае да пише над сто йероглифа. А аз познавам само десетина.

Съдията извади от ръкава си трите сребърника и ги постави на писалището.

— Вземи това сребро, то по право принадлежи на вас двамата. Купи си лодка и се ожени за нея. Тя има нужда от теб, Уан.

Младежът грабна среброто и го мушна в пояса си. Съдията продължи:

— Ще трябва да се върнеш в тъмницата за няколко часа, защото си обвинен в убийство и аз не мога да те освободя, преди да бъдеш официално оправдан. Тогава ще те пуснем. Научи се да си владееш нервите, Уан.

Ди плесна с ръце. Началникът на стражата влезе веднага. Той бе чакал пред самата врата, готов да се втурне вътре при най-малкия тревожен сигнал.

— Ефрейтор, отведи затворника обратно в килията. После доведи господин Лин. Ще го намерите в канцеларията.

Сержант Хун бе слушал с нарастващо недоумение. Сега попита с объркан вид:

— За какво говорехте с младежа, господарю? Аз не можах да разбера нищо. Наистина ли се готвите да го освободите?

Съдията стана и отиде до прозореца. Гледайки навън към мрачния мокър двор, каза:

— Пак вали… За какво приказвах ли? Просто проверявах дали Уан наистина вярва в тези злокобни суеверия. В близките дни Хун, се опитай да намериш в нашата библиотека някоя книга за местните предания и поверия.

— Но нали вие не вярвате във всички тия безсмислици, господарю?

— Не, разбира се. Поне не във всички. Но чувствам, че ще трябва да почета малко за тези неща, защото те играят важна роля във всекидневния живот на обикновените хора в този окръг. Би ли ми налял чаша чай?

Докато сержантът приготвяше чая, съдията се върна на мястото си и се съсредоточи в служебните книжа, струпани на писалището. След като изпи втората чаша, на вратата се почука. Началникът на стражата въведе господин Лин и дискретно се оттегли.

— Седнете, господин Лин — любезно се обърна към него съдията. — Вярвам, че старши писарят ви е дал разясненията, необходими за попълването на документите?

— Да, Ваше превъзходителство. Току-що сверихме поземлените участъци с регистъра и…

— Съгласно завещанието, написано преди година — прекъсна го съдията, — Господин Чън, както ви е известно, оставя цялата земя на двамата си синове заедно с две трети от наличния капитал. Една трета от капитала и заложната къща остават за вас. Възнамерявате ли да продължите търговията?

— Не, Ваше превъзходителство — отвърна Лин с тънката си усмивка. — Работих в тази заложна къща повече от трийсет години, от сутрин до късна вечер. Ще я продам и ще живея с рентата от капитала си.