Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 87

Робърт Силвърбърг

— А вие, господарю?

— Не.

— Умолявам ви…

— Не, Симуст.

— със сигурност ще загинете!

— Вече съм загинал, Симуст. Защо да бягам във Фолкинкип? Какво ще правя там? Вече съм загинал, Симуст, не забелязваш ли? Аз съм собственият си призрак.

— Господарю… Господарю…

— Няма време за губене — каза Етоуан Елака. — Трябвало е да вземеш жена си и да избягяте още в полунощ, когато си ги видял как нареждат зъбите. Върви, върви! Веднага!

Обърна се и заслиза по склона, като на минаване през градината остави на мястото му драконовия зъб.

След час-два семейството гхайроги дойде да го моли да тръгне с тях — Етуан Елака никога не бе виждал гхайроги да са толкова близо до плач, макар да са лишени по природа от слъзни канали, — но не склони, и те потеглиха сами. Събра другите си верни слуги и ги освободи, като им даде всичките си пари и повечето провизии.

Тази вечер за пръв път в живота си сготви сам. Доста сносно за един новак. Отвори последната бутилка огнено вино и изпи повече от обикновено. Твърде странни и неприемливи неща ставаха със света, но виното му помогна да ги понася по-лесно. Колко хилядолетия мир бе имало тук! Какъв приятен, колко уреден свят беше това! Понтифекс и коронал, коронал и понтифекс — ясен трафик между Замъка и Лабиринта, управление винаги със съгласие на мнозинството за общото благо. Разбира се, някои се възползваха повече от други, но никой не гладуваше, нне не мизерстваше. И сега този свят се рушеше. От небесата се сипеха отровни дъждове, градините изсъхваха, реколтата бе унищожена, започваше глад, изникваха нови религии, грабителски тълпи пъплеха към морето. Знае ли короналът? Или Господарката от Острова? Краля на сънищата? Предприема ли се нещо? Какво може да се предприеме? Ще напълнят ли приятните сънища на Господарката празните стомаси? Ще върнат ли заплашителните сънища на Краля тълпите обратно? Ще излезе ли понтифексът, ако наистина има понтифекс, от Лабиринта, за да отправи възвишени прокламации? Ще хукне ли короналът из провинциите, за да въдворява спокойствие? Не. Не. Не. Иде краят. Етоуан Елака съжали, че това става сега, а не е изчакало двадесет или може би тридесет години, за да умре той спокойно в градината, и то в градина, която все още цъфти.

Остана буден през нощта и всичко беше спокойно.

В зори му се счу трополенето на прииждащата от изток тълпа. Обиколи къщата, отключи всички врати, за да рушата колкото се може по-малко докато тършуват за храна и вино. Обичаше тази хубава къща и се надяваше тя да не пострада.

после излезе в опустошената градина. Доста от растенията всъщност бяха преживели убийствения дъжд — много повече, отколкото бе смятл, защото през всичките тези мрачни месеци бе виждал само щетите. В действителност устовите растения все още процъфтяваха, както и нощните дървета и някои андродрагми, дуики, сихонски лози, дори крехките мехурести дървета. Разхожда се сред тях с часове. Помисли си дали да не даде на някое от устовите, но това би било една грозна смърт, бавна и кървава, и лишена от финес, а той държеше на финеса, дори да нямаше свидетели, които да кажат, че си е отишъл елегантно от този свят. Вместо това отиде при сихорнските лози, окичени с все още жълти, неузрели плодове. Зрели, сихорнишите бяха най-изтънчен деликатес, а преди това преливаха от убийствени алкалоиди. Етоуан Елака дълго стоя до лозата. Не изпитваше страх, просто все още не беше съвсем готов. И в този момент чу гласове, този път наистина — това бяха грубите гласове на градското простолюдие. Сега вече беше готов. ЗНаеше, че би било по-изискано да ги покани в имението и да им предложи най-хубавите си вина и ястия. Но сам едва ли би им оказал кой знае какво гостоприемство, а освен това никога не бе харесвал истински гражданите, особено когато пристигаха като неканени гости. За последен път се огледа, видя дуиките, болната халатинга, която някак бе живнала, и просълзен, макар да не бе твърде подобаващо, повери душата си на Господарката. Поднесе към устните си жълтия плод и отхапа от сихорниша.