Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 8

— На мира го оставете! На мира! — в един глас подигравателно извикаха те, но не се поместиха.

— Откъде имаш тия скъпи парцали? — попита Гиснет.

— Наел ги е — каза Хелаун.

— Сиреч ги е откраднал — вметна един от тримата му братя.

— Намерил е някой пиян рицар в една от алеите и го е съблякъл!

— Махнете се от пътя ми — каза Хисун, като едва сдържаше гнева си. — Имам важна работа.

— Важна работа! Важна работа!

— Отива при понтифекса!

— Понтифексът ще го прави херцог!

— Херцог Хисун! Принц Хисун!

— Защо не и лорд?

— Лорд Хисун, лорд Хисун!

Гласовете им вече грозно грачеха. И около дузина го обкръжиха като лешояди, защото явно ги гризеше негодувание и завист. Пищната премяна, всички тия финтифлюшки — вериги, еполети — всичко това им дойде твърде много, беше арогантно изтъкване на бездната, зейнала помежду им. Още миг — и сбогом на робата, на веригата и всичко останало. Хисун усети как го обзема паника. Опитите да вразумява тълпата си бяха чиста лудост, а дваж по-голяма — да се мъчи да си пробие път. И, то се знае, нямаше капка надежда имперските стражи да патрулират в квартал като този. Предоставен бе на произвола на съдбата.

Към рамото му се пресегна застаналия най-близо Ванимун, май за да го блъсне. Хисун успя да отстъпи, ала върху светлозеления плат на мантията му се мъдреше мръсна диря. Усети внезапно пристъп на ярост.

— Не ме докосвай! — изрева Хисун и гневно стори знака на морския дракон. — Никой да не ме докосва!

С подигравателен смях Ванимун отново се пресегна. Хисун светкавично сграбчи китката му и я стисна с все сила.

— Ох! Пусни ме! — изгрухтя Ванимун.

Вместо това Хисун грубо изви ръката му и го завъртя. Предпочиташе да се осланя на бързина и съобразителност, защото бе прекалено дребен и малък, за да се изживява като голям боец — но това не му пречеше да бъде страшен в гнева си. Също като сега.

— Ще ти строша ръчичката, Ванимун. Не искам нито ти, нито друг да ме докосва — изръмжа той.

— Боли!

— Ще стоиш ли далеч от мен?

— Ти не разбираш от шеги…

Хисун изви ръката му още по-жестоко.

— Ще я изтръгна, ако трябва.

— Пусни… ме…

— Ако не припарваш до мен.

— Добре! Добре!

Хисун го пусна и си пое дъх. Сърцето му блъскаше, станал бе вир-вода. Кой знае на какво прилича. Да го беше видяла сега придирчивата Айлимур!

Ванимун пристъпи назад и навъсено разтри китката си.

— Шубелдиса се да не измърлям шикозните ти парцали! Не щеш да те цапа простолюдието.

— Точно така. А сега се пръждосвайте. Достатъчно закъснях.

— За пиршеството на коронала, така ли?

— Именно.

Ванимун и останалите го зяпнаха с изражения, реещи се по средата между подигравката и страхопочитанието. Хисун си проби път и решително закрачи по площада.

И си помисли, че вечерта започва повече от зле.

3

Един ден в разгара на лятото, когато слънцето бе увиснало почти като заковано над Замъка Връхни, короналът яздеше весело сред грейналите от цветя поляни до южното крило на замъка.

Лорд Валънтайн бе излязъл съвсем сам, дори без лейди Карабела, своята съпруга. Неговите съветници силно се противяха той да ходи където и да било без охрана, дори в замъка, а за скитосване извън обширните кралски владения не можеше да става и дума. Когато бе повдигнат този въпрос, Елидат удари с юмрук дланта си, Тунигорн се изопна, сякаш за да заварди пътя на Валънтайн със собственото си тяло, а дребният Слийт поморавя от гняв и подсети коронала, че неговите неприятелит веднъж вече бяха успели да го детронират и нищо не им пречи да се пробват пак.