Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 6

И Хисун неточния. Но ако се позабърза, може и да стигне навреме в голямата зала на понтифекса.

Ала точно тогава се върна от работа майка му Елсином и това бе поредното малко забавяне. Крехката тъмнокоса жена, пребледняла и уморена, влезе в стаята и го загледа с благоговение и възхита, сякаш някой бе пуснал бляскава комета да обикаля из нейното неприветливо жилище. Очите й блестяха, а лицето й сияеше както никога досега.

— Колко си хубав, Хисун! Великолепен си!

Той самодоволно се ухили и се завъртя, за да покаже колко е разкошна премяната му.

— Не е ли странно? Приличам на рицар, току-що слязъл от замъка Връхни!

— Приличаш на принц! Не, на коронал!

— А, да, лорд Хисун. Е, липсват ми хермелиновото наметало, греещия на гърдите звезден знак и още някоя-друга дреболия. Но засега и това не е зле, нали, майко?

И двамата избухнаха в смях. Тя забрави за умората си и изтанцува с него кратък танц.

— Става късно! Трябваше да тръгваш — угрижено каза тя, след като го пусна от прегръдките си.

— Вярно е — съгласи се Хисун и тръгна къв вратата. — Не е ли странно, майко? Аз да седя на една маса с коронала, да живея в Замъка и…

— Странно е, наистина — тихо промълви Елсином.

Последва церемонията на изпращането: Елсином, Айлимур и другата му сестра, малката Мараун, се наредиха до вратата, а Хисун ги целуна една по една. Подаваше им ръка, наместо да ги прегръща, за да опази непокътнат ансамбъла на одеждите си. А те го гледаха с благоговение, сакаш бе богоподобно същество или най-малкото коронал. Сякаш никога не е бил част от това семейство, а е слязъл от небесата, за да озари за малко тези мрачни стаи. И понякога той наистина имаше чувството, че не е прекарал първите си осемнадесет години в тези опърпани кутийки от първия кръг на Лабиринта, а винаги е бил рицар и посветен от Замъка и често се е отбивал в двора, където е познал всички негови радости и съблазни.

„Безумие, лудост. Никога не забравяй кой си и от къде си тръгнал“, каза си Хисун.

Но по време на слизането по безкрайната спирала на стълбата към улицата беше трудно да не мисли за корената промяна в живота на семейството. Някога двамата с майка му припечелваха за насъщния из улиците на Лабиринта: тя просеше крони за гладните си дечурлига от минаващите аристократи, а той припкаше след любознателните посетители и обещаваше за половин роял да им покаже чудесата на подземния град. А сега той беше младо протеже на коронала, а тя разнасяше вино в закусвалнята на Двора на глобусите. И всичко това бе постигнато с късмет, невероятен, луд шанс.

Всъщност дали беше късмет? В ония толкова далечни времена, когато десетгодишен бе предложил услугите си на гид на онзи висок светлокос мъж, наистина му провървя, че бе срещнал не кой да е, а самия детрониран коронал, дошъл в Лабиринта, за да спечели подкрепата на понтифекса и да си върне властта.