Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 10

Повече не се спря, защото имаше още толкова много да види, да измине още стотици мили. Продължи, прекоси един, после друг град, спокойно, несмущаван, сякаш плуваше, сякаш летеше. От време на време зърваше изумителна гледка от ръба на някоя пропаст към целия Връхни, към неговите петдесет града, които ставаха обозрими някак един по един, и към безбройните градчета в подножието на планината, и към шестте реки, и обширната равнина на Алханроел, простираща се чак до далечното Вътрешно море — такъв блясък, такава необятност! Маджипур! Несъмнено това бе най-хубавият от световете, в които се беше установило човечеството през хилядолетията след голямото преселените извън пределите на Старата Земя. И всичко тук е в негови ръце, под негова отговорност, от която той никога не ще се откаже.

Но докато яздеше все по-нататък, в душата му се промъкна неочаквана странна тайнственост. Притъмня и лъхна хлад, което бе чудно — в замъка Връхни климатът винаги се управляваше така, че да цари вечна, благоуханна пролет. Сетне сякаш някой го заплю и той потърси с поглед дръзналия да го стори, но всуе, и предизвикателството се повтори пак и пак. Най-после проумя, че е завалял сняг, който се носи към него върху крилете на леден вихър. Сняг в замъка Връхни? Бурен вятър?