Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 9

— Положително нищо не ме грози в пределите на замъка Връхни! — продължи да настоява Валънтайн.

Но както винаги досега те се наложиха с довода, че безопасността на коронала на Маджипур била над всичко. Ето защо когато владетелят излизаше на езда, Елидат и Тунигорн, понякога и Стазилейн, неотлъчно яздеха редом с него, също като едно време, а отзад се прокрадваха на почтително разстояние половин дузина гвардейци на коронала.

Ала този път Валънтайн някак ги беше избегнал всичките. Сам не знаеше как. Когато късно сутринта усети мощен порив да поязди, той просто закрачи към оборите, метна се на оседлания си жребец без да вика на помощ коняря и пое по зелените порцеланови павета на странно пустия площад Дизмаул, бързо подмина голямата арка и се озова сред прелестните ливади, наобиколили пътя. Никой не го спря. Никой не го повика. Сякаш някаква магия го бе направила невидим.

Свободен, макар и само за час-два! Короналът отметна глава и се засмя, както не се беше смял отдавна. Потупа коня си по хълбока и така бързо препусна през поляните, че копитата на едрото му пурпурно добиче едва докосваха мириадите цветчета.

Ех, това бе живот!

Той погледна през рамо. Фантастичната смущаваща грамада на замъка бързо се смаляваше, макар да изглеждаше огромна и от разстояние, изопнала се на половината хоризонт — чудато гигантско съоръжение с около четиридесет хиляди стаи, здраво сграбчило като огромен звяр билото на Върха. Не помнеше след възстановяването си на трона да е излизал от замъка без охрана. Нито веднъж.

Е, сега беше навън. Погледна наляво, където високият около петдесет километра чукар, наречен замъка Връхни, се издигаше под зашеметяващ ъгъл, и видя да сияе под него Града на удоволствията на Високи Морпин — тази паяжина от въздушни златни нишки. Да отиде долу и цял ден да се забавлява? Защо не? Той беше свободен! Или да отиде по-нататък, ако му се нрави, и да поброди из градините край Толингар, сред халатингите, танигалите и ситърилите, и да се върне с жълт цвят на алабандина на шапката си като кокарда? Защо не? Денят бе негов. Да стигне до Фурибъл тъкмо навреме за храненето на каменните птици, да прескочи до Стий и да пийне златно вино на върха на кулата Тимин, да отиде до Бомбифейл, или Перитол, или Бангълкод…

Никое от тези разстояния не би се опряло на коня му, който препускаше час подир час неуморно. След като пристигнаха в Морпин, Валънтайн го завърза до фонтана Конфалюм, където тънки като копия стрели от оцветена вода се изстрелваха на десетки метри нагоре и благодарение на някаква древна магия запазваха остротата си. Закрачи по изтъканите от златни нишки улици към площада на огледалните късчета, където двамата с Вориакс като деца толкова често бяха пробвали ловкостта си. Но когато тръгна по лъскавите парченца, никой не му обърна капка внимание, сякаш им се струваше невъзпитано да зяпат как се забавлява един коронал или защото той все още бе обгърнат с този необичаен воал, който го правеше невидим. Това му се видя странно, но не го смути особено. Когато свърши с огледалата, си помисли, че би могъл да отиде при някой от тунелите или при огромните колесници, но не по-малко примамливо бе да продължи пътуването и след малко отново се метна на коня и запраши към Бомбифейл. Към древния и най-прекрасен град, където светли кули, изтъняващи до елегантни точки, увенчаваха извитите стени от наситено оранжев пясъчник. В същия този Бомбифейл, където преди години бе дошъл на почивка сам и където се бяха отбили да го видят петима от приятелите му. Те го намериха в една таверна, облицована с оникс и полиран алабастър, и в отговор на изненадания му, съпроводен от весел смях поздрав до един коленичиха, сториха звездния знак и извикаха: „Лорд Валънтайн! Да живее лорд Валънтайн!“ Първата му мисъл бе, че това е подигравка, защото той не беше крал, а само неговият по-малък брат, и знаеше, че никога не ще се въцари на трона, нито го желаеше. И макар да не бе от гневливите, тогава се ядоса на жестоката и нелепа дебелашка шега на приятелите си. Но в същия миг забеляза бледността им и странните погледи — и гневът му отстъпи пред горестта и страха. Така научи за кончината на брата си Вориакс и за собственото си издигане. След десет години на този ден Валънтайн изпита тревожното усещане, че всеки трети срещнат прилича на Вориакс с неговата черна брада, строг поглед и червендалесто лице, ето защо бързо напусна Бомбифейл.