Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 63

ДВЕ

КНИГА НА ВОДНИТЕ КРАЛЕ

1

— Трябва да достигнете до Ертсуд Гранд — казал бе наставникът. — Ще се придвижвате през откритата местност на юг от пътя за Пинитор. Въоръжени сте с тояга и конжал. Ще ви дебнат седем звяра: вурхаин, малорн, зеил, касаи, мин-молитор, уейхант и зитун. Опасни са и ще ви навредят, оставите ли се да ви изненадат.

Хисун се скри зад дебелия дънер на един газан, толкова чепат и усукан, че като нищо беше на десет хилядолетия. Всичко беше спокойно. Никъде не се виждаше нито човек, нито звяр.

Това бе неговият трети ден от преследването и предстоеше да измине още около тридесет километра. Ала сега непосредствено пред него се простираше ужасяващ гол скат, чиито гранитни отломъци вероятно ще се сурнат заедно с него надолу и ще го разпарчадосат върху скалите в далечното дъно на долината. Ако сбърка, смъртта му щеше да е съвсем истинска, нищо че това беше само учебно изпитание.

Ала връщането назад бе още по-коварно. Да рискува още веднъж по онзи тесен ръб, по кривуличещите серпентини на зъбера, където всяка грешка се наказваше с тристаметрово падане? Не! По-добре този сипей, отколкото онова кошмарно пълзене на косъм от смъртта. При това горе все още дебнеше онова създание, вурхаинът, едно от седемте преследващи животни. Не копнееше да зълне отново онези извити като сърп бивни и грамадни извити нокти.

Пристъпи предпазливо към ръба на сипея, като се подпираше на тоягата.

Ярото и пронизващо слънце бе толкова далеч долу под замъка Връхни, под пелената от облаци, която неизменно забулваше голната третина от голямата планина. Искрящата светлина се отразяваше в парченцата слюда, втъкани в гранитните отломки, и заслепяваше погледа.

Внимателно опипа почвата с единия крак и откри, че е достатъчно твърда. Направи още една стъпка. Още една. ситни камъчета се отрониха и заподскачаха надолу по склона като блещукащи огледалца.

Изглежда ставаше опасно само ако се размърда целият сипей. Продължи да слиза с мъка, въпреки че глезените и краката му бяха отекли от вчерашния тежък преход по брулената от вятъра стръмна пътека. Изпитваше жажда и го наболяваше главата от разредения въздух. На моменти копнееше сега да е в безопасност долу в Замъка, потънал в дебрите на юриспруденцията и древната история, които бе осъден да зубри през последните шест месеца. С усмивка се сети как през най-уморителните дни на обучението си отчаяно броеше дните, когато най-сетне ще се отърве от книгите, за да се впусне в изпитанията по оцеляване. Ала сега дните, прекарани в библиотеката, никак не му се виждаха толкова тежки, а това пътешествие не му приличаше на нищо друго, освен на едно изтощително мъчение.

Вдигна поглед. Слънцето сякаш бе изпълнило половината небосклон. Закри с длан очите си.

Напуснал бе Лабиринта почти преди година, а още не можеше да свикне с това свирепо оцъклено нещо във висините, нито с допира на зраците му. Отдавна бе сменил бледнината на Лабиринта с тъмен златист загар, ала понякога все още изпитваше страх и желание да се зарови вдън земя, да избяга от палещите му лъчи.