Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 62

Валънтайн, смаян и ужасен, не можеше да откъсне поглед от реещите се върволици. От двора на храма долетяха викове на тревога. Когато Валънтайн и Слийт изтичаха вътре, видяха стараха йерархка да размахва енергомет насред поляната. Въздухът гъмжеше от хвърчащи грозилища, някои от които се спускаха на земята, а Амбаргард и половин дузина свещенослужители се мъчеха да ги унищожат, преди да са докоснали тревата, вече съсипана, пожълтяла и сякаш обгорена на местата, където се търкаляха неподвижните туловища на свалените паяци.

За минути яростната атака секна. Зловещата верига се изнизваше на изток, но подире си остави грозни изгаряния — сякаш някой беше вършал с газова горелка из земите и градината на храма. Амбаргард видя Валънтайн, изключи енергомета и бавно тръгна насреща му.

— Какво беше това? — попита той.

— Вятърни паяци, милорд.

— Не съм чувал за тях. Из тези места ли живеят?

— Слава на Божествения — не, милорд! Идват от Зимроел, от планините зад Кинтор. Ежегодно се гмурват в потоците на високите ветрове за да се чифтосат във въздуха. И понякога силата на въздушното течението ги отвява към морето, а и по-надалеч.

Слийт с гримаса на отвращение отиде при падналия наблизо паяк, който потреперваше в последни слаби спазми на предсмъртна агония.

— Стой далеч от него! — извика Амбаргард. — Това е жива отрова! — Повика един от помощниците си, който ликвидира чудовището с енергомета. — Доста са безобидни преди чифтосването, ядат листа и вейки — обясни тя на Валънтайн. — Но снесат ли яйцата, стават опасни. Ако не изкопаем и изхвърлим обгорелите чимове, тук никога нищо няма да поникне.

— И това се случва ежегодно? — попита Валънтайн.

— О, не, слава на Божествения! Повечето паяци загиват в морето. Само веднъж на много години стигат толкова далеч. Но случи ли се, милорд — това винаги е година на лоши предзнаменования.

— кога са идвали за последно? — попита короналът.

Амбаргард явно се колебаеше.

— В годината на смъртта на вашия брат лорд Вориакс — най-после каза тя.

— А преди това?

Устните й потрепераха.

— Не си спомням. Може би преди десет, или петнайсет години.

— Когато се спомина лорд Малибор?

— Милорд… Простете ми…

— Няма нищо за прощаване — едва чуто промълви Валънтайн. Отдалечи се от останалите и застана, загледан в опустошенията. На празненството в Лабиринта мрачни видения измъчват коронала. В Зимроел е плъзнала някаква напаст по растенията. В Алханроел изват вятърните паяци, които носят лоше поличби. А вместо лицето на майка ми, съзирам лице на непозната в сънищата се. Посланието е повече от ясно, нали? Да. Ясно е.

— Слийт! — извика той.

— Милорд?

— Намери Азенхарт и го накарай да подготви флота. Отплаваме, и то час по-скоро.

— Към Зимроел, нали, милорд?

— Първо към Острова, за да се посъветвам с Господарката. И после към Зимроел, да.

— Валънтайн? — тихо каза някой.

Карабела. С втренчен и странен поглед и бледо лице. Сякаш беше дете — уплашено малко момиченце, чиято душа е докосната през нощта от Краля на сънищата.

— Какво зло вилнее в страната ни, милорд? — попита тя едва чуто. — Какво ще стане с всички нас? Какво, кажи ми?