Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 65

Но зеленото островче се оказа по-далеч, отколкото предполагаше. Тътри се цял час, а разстоянието сякаш си оставаше същото. А след като превали билото на нисък хребет, зърна причакващия го малорн.

Страшилището бе неимоверно гнусно с това торбесто, нацвъкано със святкащи червени очи овално туловище, загнездено на метър от земята върху сгънатите дълги крачища, осем от които имаха широки плоски ходила, а предните две — щипки и закривени нокти.

— Мога да те убия, ако ти дам да се огледаш! — каза му Хисун. — Ще пукнеш в мига, в който видиш грозотията си!

Малорнът изсъска и бавно пое към него. Хисун вдигна тоягата и зачака. Каза си, че няма от какво да се бои, ако запази спокойствие. Едва ли целяха с това изпитание да ги убият. А само да калят твърдостта на духа им и да ги наблюдават как действат в извънредни ситуации.

Изчака докато страшилището се доближи на десетина крачки и го замери с един камък по муцуната. Малорнът невъзмутимо продължи да се придвижва напред. Хисун стисна с две ръце тоягата и тръгна да го заобикаля отляво. Звярът не беше нито ловък, нито бърз, но Хисун прецени, че при евентуално нападение ще се наложи да драпа нагоре.

— Хисун!

Гласът долетя в гръб.

— Кой е? — попита Хисун, без да се огледа.

— Алзимир. — Посветен рицар от Перитол, почти връстник.

— Добре ли си? — попита Хисун.

— Ранен съм. Малорнът ме ужили.

— Зле ли си ранен?

— Ръката ми отича. Отрова.

— Ще дойда веднага. Но първо…

— Внимавай. ще скочи.

И наистина, малорнът явно сгъваше пергелите си за скок. Хисун търпеливо и хладнокръвно зачака. Един безкрайно дълъг миг не се случи нищо. Самото време сякаш бе замръзнало.

Внезапно малорнът се извиси в мощен скок, а Хисун направи отчаян плонж и чудовището го прескочи. Заизвива се на земята, за да избегне смъртоносните удари на опашката-жило и успя с все сила да стовари тоягата върху туловището на звяра. Чу се свистене на излизащ въздух и малорнът размята в агония гнусните си пергели, като насмалко не одраска с нокти Хисун.

Малорнът се стовари по гръб на няколко крачки разстояние и успя още на два пъти да забие тоягата в тумбака на малорна, като изигра нещо като танц между мятащите се в агония крака. Довърши го с удар на най-големия камък, който можеше да вдигне. Ритането спря. Хисун, треперещ, потен, се извърна и се подпря на тоягата си. Едва успя да потисне гаденето.

С пламнало лице и изцъклени очи Алзимир лежеше на двайсетина крачки нагоре и се държеше за лявото рамо, което така беше отекло, че изглеждаше двойно по-дебело от дясното.

Хисун коленичи до него.

— Дай ми кинжала си. Изгубих моя.

— Лежи ей там.

Хисун бързо разряза ръкава и откри звездовидна рана на бицепса. Последва обичайната и твърде болезнена процедура за отстраняване на отровата, по време на която Алзимир трепереше и скимтеше. След като почисти раната, Хисун затършува в торбата за бинт.