Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 61

— Аз съм Валънтайн, майко — промълви той.

Тя се извърна. Имаше лице на непозната: бледо, изпосталяло, намръщено, озадачено.

— Коя си ти? — прошепна той.

— Познаваш ме. Аз съм Господарката.

— Не! Не!

— Повярвай ми, аз съм!

— Не!

— Защо дойде на Острова? Не биваше. Не ти, а аз трябва да идвам при теб, защото си понтифекс.

— Понтифекс ли каза? Но аз съм коронал!

— Нима? Значи съм сбъркала.

— А моята майка? Тя къде е?

— Аз съм твоята майка, Валънтайн.

И наистина, изпитото лице беше само маска, която изтъня и се смъкна като парче стара кожа, и откри чудесната усмивка на майка му, нейния благ поглед. После отдолу отново се показа първото лице, след което Господарката отново възвърна истинския облик, но този път плачеше. Понечи да я докосне, ала ръката му премина през плътта й и той остана съвсем сам. Така и не успя да я догони, макар да я преследваше из толкова странни царства, че на драго сърце би се пробудил, стига да можеше. Накрая се отказа да я търси и потъна в най-дълбок сън без съновидения.

Събуди се късно сутринта и когато излезе от покоите си, видя Карабела с изопнато лице и зачервени от безсъние очи.

— Как е моят повелител? — тутакси попита тя.

— Тази нощ нищо не научих. Сънищата ми бяха неясни и Господарката нищо не ми каза.

— Съжалявам, скъпи.

— Довечера ще опитам пак. Май не улучих с виното — изпих или малко, или много. Ще се посъветвам с йерархката. Ти закуси ли, Карабела?

— Отдавна. Но това не пречи да ти правя компания, ако искаш. Слийт иска да те види. Нощес дойде спешно съобщение и той възнамеряваше да нахълта в стаята ти, но аз не го пуснах.

— Какво съобщение?

— Не знам. Да изпратя ли да го повикат веднага?

— Да.

Слийт доведе със себе си някакъв непознат — строен мъж със странно триъгълно лице, раздалечени вежди и големи скръбни очи, който побърза да направи звездния знак.

— Ваша светлост, това е Уай-Юулисаан, който пристигна нощес от Зимроел.

— Необикновено име — каза Валънтайн.

— В нашето семейство се предава от поколения, милорд. Поддържам връзка със сдружението на земеделците в Ни-моя и съм натоварен да ви донеса лошите новини от Зимроел.

Валънтайн усети стягане в гърдите.

Уай-Юулисаан му подаде няколко дебели папки.

— Всичко е описано тук. Всяко бедствие с най-малките подробности, засегнатите от него райони, щетите…

— Бедствия? Какви бедствия?

— В земеделските зони, милорд. В Дюлорн отново се появи ръжда по лузавендъра, на запад от низината измряха нийковете, засегнати са съжо стаджата и…

— Милорд! — внезапно извика Карабела и посочи към небето. — Вижте!

Валънтайн погледна нагоре. В прегръдките на ненадейно излезлия бриз се носеше се рееше странно войнство от големи, лъскави и прозрачни създания. Приличаха на захлупени чаени чаши със стърчащи отвред дълги оксмати крачища. На слънцето проблясваха зловещо двойните нанизи на очите им, големи колкото юмрук черни маниста. Над тях прелитаха стотици, не, хиляди паяци, като порой от странни призраци, като злокобна бежанска процесия.

— Какви чудовища! — каза Карабела и потрепера. — Досущ като най-страшните прокоби на Краля на сънищата.