Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 59

Той се стегна: махна с ръка, усмихна се кимна, после пак, и още веднъж. Всичко би трябвало да е наред. Всичко. Ще има ли край тази церемония?

След половин час най-после се свърши и царският кортеж запраши към кметския дворец. когато останаха насаме, Карабела каза:

— Стори ми се, че там ти прилошаваше, Валънтайн.

— Непременно ли трябва да продължи обиколката?

— Знаеш, че нямам избор.

— Боя се за теб.

— Защо, Карабела?

— На моменти сякаш не те познавам. Коя е тази мрачна, капризна личност, с която деля леглото си? Какво стана с мъжа на име Валънтайн, когото срещнах някога в Пидруид?

— Той е още тук.

— Дано. Но ми прилича на слънце, затулено от лунна сянка. Каква е тази сянка над теб, Валънтайн? Каква е тазисянка над света? Нещо странно те е сполетяло в Лабиринта. Но какво? И защо?

— Чувствам се като погребан в Лабиринта, Карабела… — Той поклати глава. — Странно беше, но всичко отдавна свърши. Откакто пътуваме из по-благополучни земи, отново познах радостта, любовта, аз…

— Може би мамиш себе си, но не и мен. вече не намираш радост в обиколката. Няма я ненаситната жажда да отидеш навред и да видиш всичко. Изписано е в очите и на лицето ги. Нима ще отречеш, че се движиш като сомнамбул?

— Наистина все повече се уморявам. Вярно.

— Тогава да се връщаме на Върха, където винаги се чувстваш истински щастлив!

— Свещен дълг на коронала е да се представи на поданиците си. Дължа им го.

— А на себе си какво дължиш?

Той сви рамене.

— Умолявам те, мила лейди! Дори да се отекчавам все повече и дори насън да слушам речи и да виждам безкрайни върволици от жонгльори и акробати, няма опасност да умра от досада. Обиколката е мое задължение.

— Тогава поне изклюби Зимроел. Стига ти и един континент. Ще ти отнеме месеци само да се завърнеш оттук до Замъка, ако пътьом спираш във всеки по-важен град. Ами Зимроел? Пилиплок, Ни-моя, Тил-омон, Пидруид… Това ще отнеме години, Валънтайн!

Той бавно поклати глава.

— Нямам задължения само към хората от Алханроел.

— Разбирам — каза тя и взе ръката му. — Но май си твърде взискателен към себе си. Все пак си помисли дали да посетиш зимроел. Обещаваш ли ми?

Още тази вечер бих се върнал в Замъка, ако можех. Но трябва да продължа. Трябва.

— Надяваш се нощес да разговаряш с майка си, Господарката, нали така?

— Да — съгласи се той. — Но…

— Обещай ми, ако това ти се удаде, да я попиташ дали да ходиш в Зимроел. И се осланяй на нейните съвети. Ще го сториш ли?

— Карабела…

— Ще я попиташ ли? Само това те моля.

— Чудесно — каза той. — Ще я попитам. Тлкова мога да ти обещая.

Вече се здрачаваше, когато поеха нагоре към храма на Господарката по тесния лъкатушен път, и светлините на Алейжър искряха зад тях като мириади скъпоценни камъчета, разпръснати из равнината.

Йерархата Амбаргард, висока, царствена жена с проницателни очи и лъскава бяла коса ги чакаше при портала. След като произнесе кратко и топло приветствие, тя го поведе към кацналото на една скала над морето дълго едноетажно здание, чиято фасада гледаше на запад, към морската шир.