Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 5

Короналът се намръщи и мрачно изгледа Слийт, но нищо не отвърна. До същия извод вече бе стигнал и той, без тяхна помощ, ала не искаше точно това да чуе, но след като това вече се беше случило, изпита страшен смут. Стана и се заразхожда из стаята. В далечния й край имаше огромна, зловеща скулптура — грандиозна конструкция от извити кости на морски дракони, наподобяваща обърнати нагоре чепати длани или може би озъбена демонска уста. Валънтайн постоя замислено пред нея и погали една от лъскавите кости. Недовършеното — така бе казала Тизана. Да, да. Променящите се. Метаморфите, пиуриварите — както искаш ги наречи, но това са истинските жители на Маджипур, същите, от които звездните заселници са откраднали преди четиринайсет хилядолетия този чудесен свят. „Осем години, помисли си Валънтайн. Осем години се борих да проумея от какво се нуждаят те. И все още нищо не знам за тях.“

Извърна се към останалите и каза:

— Когато започвах речта си, мислех за думите, изречени от Хорнкаст, че короналът е светът, а светът е короналът. И внезапно аз се превърнах в Маджипур. През душата ми премина всичко, което ставаше навред из света.

— И преди си изживявал същото — рече Тизана. — В изтълкуваните от мен съновидения. Това, в което видя как от пръстта изникват двайсет милиарда златни нишки, а ти ги държиш до една в десницата си. И съня, в който разпери ръце, прегърна света и…

— Тогава беше друго — каза Валънтайн. — Сега светът се разпадна.

— Как така?

— В буквалния смисъл на думата. Пръсна се. И остана само море от тъма, в което паднах…

— Хорнкаст е прав — промълви Тизана. — Ти си светът, милорд. Тъмните знания намират път към теб, прииждат по въздуха от целия свят наоколо. Това е послание, и то не от Господарката, нито от Краля на сънищата, а от целия свят.

Валънтайн въпросително погледна вруна.

— А ти какво ще кажеш, Делиамбър?

— От половин век познавам Тизана и май досега не съм чувал тя да е казала нещо глупаво.

— Означава ли това, че ще има война?

— Мисля, че войната вече е започнала — отвърна Делиамбър.

2

Хисун нямаше скоро да си прости, че е закъснял за пиршеството. Първото, откакто бе приет в свитата на лорд Валънтайн, и той да не дойде навреме! Непростимо.

Донякъде вината бе и на сестра му Айлимур, която все се навърташе около него, докато той се гласеше за тържеството, и все намираше кусури на туниката му, на лъснатите му до блясък ботуши и на какво ли не още. Изглежда това се дължеше на факта, че Айлимур бе в трудната за девойките възраст — наскоро бе навършила петнайсет — и проявяваше неимоверна властност, своеволие и придирчивост. И в стремежа си към съвършенство Айлимур стана причина той да закъснее за събитието, като изля цялата си загриженост за безупречния му вид на брат си в двайсетминутно търсене на точните милиметри за малкия звезден еполет върху лявото рамо на брат си.

И когато най-после грабна старото си огледалце, тук там петнисто и проядено от ръжда, и го подаде на Хисун, неясното, изкривено отражение му се стори твърде непривично с целия този карнавален блясък и показно великолепие. Видът му беше театрален, неестествен, някак неистински. И осъзна, че благодарение на тези дрехи в душата му се просмуква новото усещане за власт и достойнство. Колко странно, че една кратка проба при шивача на Площада на маските може вмиг да преобрази облика — няма го вече Хисун, дрипавото хлапе от улицата, няма го неуверения в себе си млад сановник. Сега е Хисун контето, натруфения паун, гордия придворен на коронала.