Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 58

— Ваше величество? — каза Хорнкаст с най-богатия си плътен тембър. — Чувате ли ме? Ако е така, затворете едното си око.

Отговор не последва.

— И все пак мисля, че ме чувате ваше величество. И ви казвам: ние знаем колко страдате. Няма да ви оставим още дълго да се измъчвате. Тържествено ви го обещаваме.

Мълчание. Тишина. Сетне последва:

— Живот! Болка! Смърт!

И отново брътвеж, свистене и крясък — досущ като песен от гроба.

15

— А това е храмът на Господарката — каза кметът Самбигел и посочи извисяващата се точно на изток от града отвесна канара. — Най-святото й светилище в целия свят, закрилящо само острова, разбира се.

Валънтайн се загледа. Храмът блестеше като самотно бяло око върху тъмното чело на скалата.

Голямата обиколка траеше вече четвърти, не — пети, или може би шести месец: дните и седмиците, градовете и провинциите образуваха едно неразличимо цяло. Днес беше пристигнал в голямото пристанище Алейзър, далеч нагоре по северозападния бряг на Алханроел. Всички градове се бяха слели в един гигантски мегаполис, разпрострял се върху лика на Маджипур.

Самбигел, нисък мургав мъж с гъста черна брада заля коронала с поток от приспивни баналности. Отчайващо. валънтайн изслушваше навсякъде едни и същи излияния за незабравимия случай, за обичта и признателността на целокупния маджипурски народ, който се гордее, почита и така нататък…

Валънтайн още веднъж погледна храма на скалата. усети властен зов. Копнееше още сега да се озове там, да го сграбчи вихърът и да го отнесе като сухо листо на този величествен връх.

— Майко, нека си отдъхна малко при теб!

Кметът стори пауза, а може би свърши речта си.

— Погрижи се да уредиш нощуването ми в този храм — нареди Валънтайн на Тунигорн.

Кметът Самбигел изглеждаше объркан.

— Не възнамерявахте ли следобед да посетите гробницата на лорд Стиамот, после да…

— Лорд Сиамот е чакал моите почитания осем хилядолетия. Може да почака и още един ден.

— О, разбира се, милорд. Да, милорд. — Ще предупредя йерархката Амбаргард, че довечера сте неин гост. А сега, ако позволите, ще ви предложим едно развлечение…

Оркестърът засвири ликуващ химн. Стотици хиляди гърла изреваха нещо, което несъмнено бе вълнуваща поетична творба, макар да звучеше неразбираемо. Короналът стоеше безучастно, зареял взор над навалицата, кимаше, усмихваше се, понякога отвръщаше на благоговейни погледи на разчувствани граждани, които никога нямаше да забравят този ден. Обзе го чувство за собствената му нереалност. Помисли си, че няма да е жив човек, за да играе тази роля. Една статуя или восъчна фигура би се справила чудестно със задълженията на коронала по време на обиколката…

С крайчето на окото зърна разтревожения поглед на Карабела. Направи онзи незабележим, известен само на тях двамата таен знак, за да я успокои, че всичко е наред. Но явно не успя. Май Тунигорн и Лизамон Хълтин си пробиха път напред и застанаха необичайно близо. за да го хванат, ако падне? В името на мустака на Конфалюм, нима смятат, че пак се кани да припада, като в Лабиринта?