Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 55

— Не се знае кога ще се върна. Ако понтифексът е умрял…

Жената направи знака на Лабиринта.

— Да пази Божествения!

— дано! — сухо откликна Хорнкаст.

Той излезе. Високо горе сферата на тройните сенки излъчваше мистична синьо-бяла светлина и превръщаше минувачите в хартиени марионетки, носени от кроткия бриз. Като се стараеше да не изостава от пратениците, Хорнкаст бързо вървеше през площада, както винаги енергично, нищо че беше на осемдесет.

Спускането с лифта сякаш нямаше край.

Мъртъв ли е? Или умира? Немислимо. Хорнкаст разбра, че е съвсем неподготвен за внезапната кончина. Според уверенията на Сепултроув бе изключено апаратурата да се повреди и животът на понтифекса можеше да се поддържа, ако трябва, още двадесет, тридесет, дори петдесет години. И висшият говорител смяташе, че тази смърт би била последица от премислено политическо решение, а не някакво ужасно събитие, което да те изненада в средата на една инак обикновена сутрин.

Ами ако е така? Налага се лорд Валънтайн да бъде повикан незабавно от западните земи. За него ще е твърде неприятно да се погребе в Лабиринта, преди да е започнал истински своята обиколка! Но ще е длъжен да се оттегли, разбира се. И ще пожелае да си има свой собствен говорител — онзи дребосък с белега, Слийт, или дори вруна. Как ли ще премине подготовката на някой от тези двамата за поста, който той, Хорнкаст, бе изпълнал толкова дълго? Слийт, който е изпълнен с презрение и снизходителност, или онова ситно магьосниче, врунчето, с неговите огромни блещукащи зъркели, с тези негови пипала…

Това ще е последното му задължение — да подготви своя заместник. „И после ще се оттегля, помисли си той. И няма да живея дълго след като напусна кабинета си. Сигурно Елидат ще е новият коронал. Бил добър човек и лорд Валънтайн много държал на него, бил му почти като брат. Ще е странно след всичките тези години отново да имаме понтифекс, който да сътрудничи истински със своя коронал! Но аз не ще видя това. Няма да съм тук.“

Изпълнен с лоши предчувствия и примирение, стигна богато украсената с орнаменти врата на имперската тронна зала. Пъхна длан в отвърстието и стисна студената податлива сфера, която го разпозна и тутакси отвори дверите на големия глобус на имперските покои с величествения трон над трите широки стъпала, със сложните механизми на животоподдържащата система. В сферата от бледосиньо стъкло, благодарение на която оцеляваше от години, в креслото си седеше самият понтифекс, безплътен и изсъхнал като мумия, но стиснал челюсти и с все още пламтящи от неугасима жизненост очи.

Зад трона се мъдреше познатата банда плашила: древният Дилифон, съсухреният и треперещ частен секретар на понтифекса, неговата съногадателка, вещицата Нарамир, и лекарят Сепултроув с потъмняла като пергамент кожа, клюнест нос на хищна птица. От всички тях, дори от Нарамир, която се поддържаше млада и неправдоподобно хубава със своите вълшебства, се стелеше на талази старост, разложение, смърт. И Хорнкаст, който се виждаше с тази пасмина ежедневно от четиридесет години насам, за пръв път усети с такава сила колко са страшни тези люде. Сигурно и той самият е не по-малко страшен. Изглежда е дошло времето до един да ги пръждосат оттук.