Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 43

Цяла сутрин му беше криво, но не се остави да го завладее унинието и още след обяд получи пакетите със семена от местния разсадник на сензитивоси. Невъзможно бе да купи самите растения, разбира се, защото никога не биха преживели едно разсаждане. И на следващия ден собственоръчно зася семената. След около шест седмици нямаше да има и следа от станалото. Сметна случката за незначителна загадка, която най-вероятно не ще успее да разреши. И я заличи от съзнанието си.

След ден-два преваля онзи особен пурпурен дъжд. Събитието бе странно, но безвредно. Всички повтаряха в хор, че ветровете трябва да са се променили, за да издухат скувата толкова далеч на запад! Оцветяването трая по-малко от денонощие и следващият вече обикновен ден изплакна всичко. И Етоуан Елака бързо заличи от съзнанието си и това събитие.

Нийковите дървета обаче…

Сравнително скоро след пурпурния валеж надзираваше беритбата на глейновите плодове и тогава довтаса кожестият, обикновено невъзмутим гхайрог Симуст, старшият надзирател, обзет от несвойствена за него възбуда — змеевидната му коса се гърчеше, а раздвоеният език трептеше така, сякаш искаше да се изтръгне.

— Нийкът! Нийкът! — крещеше той.

Сивкаво-белите листа на нийковете приличаха на моливи, щръкнали нагоре сякаш от удар на електричество върху черните петсантиметрови дръжки. Благодарение на това тези дървета с оскъдни и чепати дръжки приличаха на някакви изчанчени трънаци и човек не можеше да ги сбърка с останалите дори от голямо разстояние. Ето защо когато Етоуан Елака хукна със Симуст към нийковата горичка, той видя още от стотици метри, че се е случило нещо невероятно: всички листа унило сочеха надолу, сякаш дърветата не бяха нийкове, а разновидност на плачещия танигейл или халатингата!

— Вчера нищо им нямаше — каза Симуст. — Сутринта бяха добре! Но сега… сега…

Етоуан Елака стигна до първата група нийкове и се хвана за най-близкото стъбло. Стори му се необичайно леко. побутна дървото и то поддаде — сухите му корени с лекота се изскубнаха от земята. Дръпна второ, трето.

— Мъртви — каза той.

— Листата… — каза Симуст. — листата дори насухите нийкове стърчат нагоре. А тези… никога не съм виждал подобно…

— Не е естествена смърт — измърмори Етоуан Елака. — Това е нещо ново, Симуст.

Затича към следващата група и заблъска дърветата. на път към третата забави крачка, а до петата се дотътри с наведена глава.

— Мъртви, всичките са мъртви. моите чудесни нийкове…

С цялата горичка беше свършено. Умрели бяха така, както се полага на нийкове: цялата влага вмиг бе напуснала гъбестите им стъбла. Ала цяла горичка от растения, засадени в шахматен ред не би могла да погине отведнъж, а и странното поведение на листата бе необяснимо.

— Ще трябва да докладваме за случилото се на съответните власти — каза Етоуан Елака. — И да разпратим съобщения, Симуст. До фермите на Хейджидаун и Нисмейн, и на онзи, как му беше името, до езерото. Провери дали те са имали същите неприятности. Питам се дали не е някаква чума? Но нийковете не боледуват… Нима това е някаква нова чума, Симуст? Връхлитаща ни като послание от Краля на сънищата?