Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 41

Което бе озадачаващо, ала всъщност не и необикновено. Не беше трудно да накараш сензитивосите да изсъхнат. Тези дребни златолистни растения със ситни зелени цветчета, донесени от горите на запад от Мазадон, притежаваха такива психочувствителни рецептори, че листчетата им се свиваха и почерняваха дори от най-малко безпокойство — сърдити крясъци, ръмженето на някой звяр или дори само близостта на някой, който е извършил тежко престъпление. Етоуан Елака често си мислеше, че едва ли от тази реакция би могло да има особена биологична полза, но несъмнено това бе загадка, заслужаваща едно по-сериозно изследване, каквото смяташе да направи някой ден. Междувременно отглеждаше сензитивоси в градината си, защото харесваше веселото жълто блещукане на листата им. И понеже в имението му цареше ред и съгласие, те нито веднъж досега не бяха увяхвали. Нямаше кой да ругае в близост до градината. Нямаше кой да ръмжи в тази провинция на опитомени животни със загладен косъм.

Над всичко Етоуан Елака ценеше равновесието. Този висок шестдесетгодишен мъж с царствена осанка и гъста бяла коса беше един изключително добронравен фермер. Баща му бе третият син на херцога на Масиса, а двамина от братята му бяха кметували във Фолкинкип, но управлението никога не бего интересувало: вместо това той предпочете да купи царско парче земя в тази тиха и хълмиста, тънеща в зеленина местност и построи тук Маджипур в миниатюра, един малък свят на красотата, спокойствието и неповторимата хармония.

Той отглеждаше традиционните за областта култури: нийк и глейн, хингаморти, стаджа. Негова опора бе стаджата — приготвеният от грудките й сладък, пухкав хляб се търсеше винаги, ето защо и фермите в падината трябваше да произвеждат достатъчно, за да задоволят нуждите на Дюлорн, Фолкинкип и Пидруид с техните близо тридесет милиона жители и на останалите милиони от околните градчета. Малко над стаджата бе плантацията за глейн — ред след ред гъсти, високи три метра куполообразни храсти със сребристи листа и сочни, превъзходни сини плодчета. Глейнът и стаджата отколе се отглеждаха по съседство, защото корените на първото растение осигуряваха на грудките на второто азот, който стимулираше растежа им. Под стаджата беше хингамортовата горичка със странно стърчащите от почвата жълти израстъци, налети със захарен сок. Тези търсещи светлина органи предаваха енергия на растенията, заровени доста по-дълбоко. А покрай всички граници на имота се проситраха прочутите овощни градини на Етоуан Елака от нийкови дърветата, наредени в групи по пет, както бе обичаят, в сложни геометрични фигури. Той обичаше да обикаля между тях и с обич да плъзга длан по стройните им черни дънери, дебели колкото човешка ръка и по-гладки от коприна. Всяко нийково дърво живееше само десет години, като през първите три израстваше шеметно до висота дванайсет метра, а на четвъртата раждаше за първи път своите чашковидни златни цветове, кървавочервени в средата, и оттогава изобилно даваше прозрачни възкисели плодове. И така, до момента, в който стройното дърво за часове изсъхваше и умираше. плодът, макар и отровен преди да узрее, бе незаменим в острите тръпчиви ястия от гхайрогската кухня. Нийките растяха наистина добре само в низината и Етоуан Елака се радваше на постоянно търсене на своята реколта.