Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 44

— Пурпурният дъжд, господарю…

— Този оцветен пясък? Как би могъл да навреди на каквото и да било? Отвъд падината имат пурпурни валежи по дузина пъти годишно, но това не вреди на реколтата. О, Симуст, нийковете ми, моите нийкове…

— От пурпурния дъжд е — отсече Симуст. — Но той не идеше от източните земи. Друг беше. Този беше отровен, затова е бастисал нийковете!

— И е убил сензитивосите три дни преди да се изсипе?

— Те са твърде нежни, господарю. Като нищо са усетили отровата във въздуха още докато дъждът е идвал насам.

Етоуан Елака сви рамене. Защо пък не. А може би нощес преобразяващите се са долетели от Пиурифейн върху метли или вълшебни машини, за да направят някаква гибелна магия на земята. Може би. В света на „може би“ няма невъзможни неща.

— каква е ползата от нашите предположения? — попита той горчиво. — Не знаем нищо. Освен че изсъхнаха сензитивосите и измряха нийковите дървета. Кое ще е следващото, Симуст? Кое ще е следващото?

12

Карабела, която цял ден се взираше през прозореца на флотерната кола, зякаш за да ускори пътуването през голата пустош със силата на погледа, изведнъж нададе вик на радост:

— Виж, Валънтайн! Май излизаме от пустинята.

— Едва ли — усъмни се той. — Твърде е рано още.

— Ще погледнеш ли?

Той остави депешите и погледна навън. В името на Божествения, там беше зелено! И това не беше сивкавото зелено на опърпаните, упорити, покъртителни пустинни драки, а богатата трептяща багра на истинсакта маджипурска растителност, пулсираща с енергията на растежа и плодородието. Значи сега най-после кралският керван бе излязъл от обсега на злата магия на Лабиринта — сякаш изпепеленото плато, под което бе разположена подземната столица. Наближаваха владенията на херцог Насимонт — езерото Слонова кост, нивите с туйол и милайл, имението с голямата господарска къща, за която Валънтайн бе слушал толкова много…

Той сложи длан върху слабото рамо на Карабела и нежно прокара пръсти по гърба й. Колко е хубаво, че пак са заедно. Тя се присъедини към процесията преди седмица при развалините на Велализиер, където провериха как вървят разкопките на огромния каменен град, изоставен от метаморфите преди петнадесет-двадесет хилядолетия. И го изтръгна от обзелото го напоследък безрадостно настроение.

— О, лейди, без вас се чувствах безкрайно самотен в Лабиринта — меко каза той.

— съжалявам, че и аз не бях там. Знам колко мразиш това място. И когато ми казаха за болестта ти, изпитах вина и срам, че съм била далеч, когато ти… — карабела поклати глава. — Но това бе невъзможно. И ти го знаеш. Но бях обещала на хората от Стий да присъствам при освещаването на новия им музей, и…

— Да, разбира се. И съпругата на коронала има своите задължения.

— Още не мога да свикна, че съм съпруга на коронала… малката жонгльорка от Тил-омон, която снове из замъка Връхни и държи речи, открива музеи…