Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 45

— Нима все още се изживяваш като малката жонгльорка? Не изтече ли доста вода оттогава?

Тя сви пръсти и прокара пръсти през хубавата си гъста и късоподстригана коса. — Мога ли да забравя, че животът ми е само низ от странни случки? Ако не бях отседнала в онзи храм със Залзан Кавол и трупата, ако не бяха те лишили от всичките ти спомени, за да те захвърлят в Пидруид, наивен като новородено теленце…

— Или ако ти беше живяла по времето на лорд хавилбов, или в някой друг свят…

— Не ме занасяй, Валънтайн.

— Прости ми, любима. — Той взе малката й хладна длан. — Но докога ще се вглеждаш в миналото? И кога ще приемеш сегашния си живот?

— Според мен никога — сдържано промълви тя.

— Господарко на моя живот, как можа да кажеш…

— Знаеш защо, валънтайн.

Той притвори за миг очи.

— Колко пъти ще ти повтарям, Карабела, че ти се ползваш с обичта на всички благородници от Замъка — всички са ти предани, всички ти се прекланят…

— Елидат — да. както и Тунигорн, Стазилейн и други като тях. Който обича истински теб, обича и мен. Ала за болшинството си оставам плебейка, натрапница… наложница…

— Кого имаш предвид?

— Ти знаеш, Валънтайн.

— Кого?

— дивис — каза тя след известно колебание. — И невръстните лордови и рицари от неговата клика. има и други. херцогът на Халанкс е говорил подигравателно за мен пред една от собствените ми придворни дами. А Халанкс е твоят роден град, Валънтайн! Принц Манганот от Бенгълкод. И кой ли не още. — В тъмните й очи се четеше мъка. — Нима си въобразявам? Нима ми се счува шушукане наместо шумолене на листа? Понякога си мисля, че те имат право — короналите не бива да се женят за простосмъртни. Аз не съм от техния кръг и никога не ще стана. Сигурно ви правя нещастен, милорд…

— Ти ме ощастливяваш. нека Слийт ти каже как се чувствах без теб в лабиринта и колко съм различен откакто сме заедно. Попитай и всеки ще…

— Знам, любими. Ти не приличаше на себе си с това намръщено чело и пламтящи очи.

— Само няколко дни с теб и се чувствал излекуван.

— И все пак май все още не си същият. Дали все още не си обсебен от лабиринта? Или те потиска пустинята? Руините?

— Едва ли.

— Какво тогава?

Той изучаваше пейзажа зад прозореца, който ставаше все по-зелен и хълмист, но дори това не го разведри достатъчно и не успя да снеме тегнещото на душата му бреме.

— Сънят, Карабела — след кратко мълчание каза той. — Видението, онова предзнаменование, от окето не мога да се отърся. О, каква страница ще има за мен в историята! Онзи коронал, който бил детрониран и станал жонгльор, после отново се изкачил на трона, за да управлява толкова глупаво, че да позволи светът да стигне до хаоса и лудостта. нима това е, което правя, Карабела? нима след четиринадесет хилядолетия аз ще съм последният коронал? Как мислиш, ще оцелее ли някой поне да напише историята ми?

— Никога не си управлявал глупаво, Валънтайн.

— Не съм ли твърде благ и уравновесен, твърде снизходителен?

— Това не са грешки.

— Слийт е на друго мнение. Според него ужасът, който изпитвам към войната и всяко насилие, ме води по грешен път. Все това ми повтаря.