Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 2

Помисли си, че е мъртъв. Реши, че се намира в прегръдките на черната река, която го връща към Извора, и скоро ще му се наложи да излезе на брега и да намери пътя, който води към Моста на сбогуването — за да премине в отвъдното, където всеки живот има своето начало и край.

Странен покой проникна в душата му и завладян от смайваща лекота и доволство, той изпита необоримото усещане, че цялата вселена се е сляла в благословена хармония. Имаше чувството, че е полегнал в люлка сред топли завивки и най-после се е освободил от бремето на царуването. Колко е хубаво само! Да лежиш в мир сред подминаващите те разбушувани потоци… Нима това е смъртта? Ако е така, смъртта е радост!

— Лъжеш се, милорд. Смъртта е край на всяка радост.

— Кой ми говори тук?

— Познаваш ме, милорд.

— Делиамбър? И ти ли си мъртъв? Ах, какво безопасно убежище е смъртта, стари друже!

— Ти си в безопасност, да. Но не и мъртъв.

— Прилича ми доста на смърт.

— Нима имаш чак толкова голям опит със смъртта, милорд, че да говориш за нея така убедено?

— А какво е това, ако не смърт?

— Просто магия — каза Делиамбър.

— Една от твоите ли, магьоснико?

— Не, не е моя. Но аз мога да те изтръгна от нея, ако ми позволиш. Ела, събуди се. Събуди се!

— Не, Делиамбър. Остави ме.

— Налага се, милорд.

— Налага се! — с горчивина произнесе Валънтайн. — Все нещо се налага! Никога ли няма да си отдъхна? Нека остана тук. Толкова е спокойно… Не понасям размириците, Делиамбър.

— Хайде, милорд.

— Сега ще ми кажеш, че е мой дълг да се събудя.

— Няма нужда да ти казвам нещо, което ти е добре известно. Ела.

Валънтайн отвори очи и осъзна, че плува във въздуха, отпусна в прегръдките на Лизамон Хълтин. Амазонката го носеше сякаш той беше кукла, сгушила се на необятната й гръд. Нищо чудно, че си беше представил как плува из черната река! Видя до себе си Аутифон Делиамбър, кацнал на лявото рамо на Лизамон. Схвана, че го е свестила магията на вруна — три от четирите пипала на дребосъка го докосваха по челото, бузата и гърдите.

Почувства се безкрайно глупаво.

— Вече можеш да ме оставиш долу — каза той на Лизамон.

— Много си слаб, ваша светлост — избоботи гигантката.

— Не чак толкова. Пусни ме.

Лизамон го свали на земята така предпазливо, сякаш Валънтайн бе на деветстотин години. Внезапно зашеметен, сякаш от връхлитаща вълна, той залитна и протегна ръце, за да се опре на жената-грамада, която покровителствено се суетеше наоколо. Зъбите му тракаха, а одеждите, залепнали за мократа му лепкава плът, тежаха като мраморен саван. Боеше се, че ако само за миг затвори очи, пак ще го погълне блатото на мрака. Със сетни усилия се посъвзе — не биваше да го виждат зашеметен и слаб, въпреки бушуващите в мозъка му ирационални вихри.