Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 195

Алзимир се върна много скоро с пленника, взет под строга охрана.

Също като малцината видени преди пиуриварци и този бе странен, смущаващ тип — кльощав до чупливост дългуч, гол, но с надбедрена превръзка от кожа. Гостенинът бе бледозелен, с уста като цепка, подутина наместо нос и дръпнати очи, почти скрити от големи клепки. Изглеждаше неспокоен и почти безобиден. При все това Хисун съжали, че няма до себе си някой ясновидец като Делиамбър или Тизана, или самия Валънтайн. В главата на този метаморф можеше да се крие някой пъклен замисъл.

— Кой си ти? — попита Хисун.

— Аарисиим. Служа при Краля, Който Е, когото познавате като Фараатаа.

— Той ли те изпрати при мен?

— Не, лорд Хисун. Той не знае, че съм тук. — Метаморфът внезапно потрепера, завибрира със странни конвулсии и за миг тялото му сякаш се деформира и разми. Стражите на коронала тутакси се изпречиха помежду им, за да предотвратят евентуално нападение. Но след миг Аарисиим се овладя и възстанови формата си.

— Дойдох, за да предам Фараатаа — тихо каза той.

— Нима ще ни заведеш в скривалището му? — изумено попита Хисун.

— Да.

Прекалено бе хубаво, за да е вярно. Хисун се огледа за застаналите в кръг Алзимир, Стимион и останалите си съветници, които явно изпитваха сщото. Изглеждаха скептични, бдителни, враждебни, предпазливи.

— Защо ще го направиш? — попита той.

— Той извърши нещо незаконно.

— Чак сега ли ти хрумна, след като този бунт е започнал…

— Незаконно според нашите, а не според вашите вярвания, милорд.

— И какво е направил?

— Плени Данипиур и иска да я убие. Не иска да чуе никакви съвети. Залови я. За мой срам, аз бях един от тези, които го съпровождаха. Смятах, че само ще я плени, за да осуети съюзяването й с вас, непроменливите. Така ни каза — нямало да я убива, докато не разбере, че войната е напълно изгубена.

— И сега ли смята така?

— Не. Според него войната е далече от завършека си. Смята да продължи със същите средства — нови зверове и болести, като се изживява почти като победител.

— Тогава защо ще убива Данипуир?

— За да си осигури победата.

— Безумие!

— И аз мисля така, милорд. — Очите на Аарисиим бяха широко отворени и в тях гореше странен, суров плам. — Разбира се, той я смята за опасен съперник, който е склонен към мир, а не към война. Отстрани ли я, само той ще властва. Но има и още нещо. Смята да я пожертва на олтаря — с нейната кръв да измоли постоянната подкрепа на водните крале. Построи храм като онзи в стария Велализиер и възнамерява лично той да принесе Данипиур в жертва.

— И кога трябва да стане това?

— Тази нощ, милорд. В часа на хайгуса.

— Тази нощ?

— Да, милорд.

— И на колко дни път оттук е Нови Велализиер?

— На четири, може би три, ако побързаме!

— Но с Данипиур е свършено! — гневно изкрещя Хисун.

— Ако не я принесе в жертва тази нощ…

— Ти каза, че така ще направи.

— Да, луните тази нощ са подходящи, звездите — също, но ако загуби решителността си, ако в последния момент размисли…