Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 197

Но в тази велика хармония усети единствен дисонанс.

Нещото пищеше, крещеше, виеше. Прорязваше тъканта на света като нож, оставяйки подире си кървава следа. Разкъсваше цялото на части.

Валънтайн знаеше, че дори този дисонанс е аспект на Това, Което Е. И все пак го имаше — далечен, дразнещ, размътващ, ревящ в своята лудост, — този аспект на Това, Което Е, който не приемаше Това, Което Е. Силата на пълното отрицание, надигаща се срещу онези, които искаха да възстановят хармонията, които ще заздравят тъканта, които ще възвърнат на цялото целостта.

— Фараатаа!

— Кой си ти?

— Аз съм понтифекс Валънтайн.

— Валънтайн глупака. Валънтайн детето.

— Не, Фараатаа. Понтифексът Валънтайн.

— За мен това не означава нищо. Аз съм Краля, Който Е.

Валънтайн се засмя, и смехът му се изсипа над света като дъжд от капки златен мед. Понесен от крилете на великия дракон-крал, той се издигна почти до края на небето, откъдето успя да зърне през мрака и връхчето на Замъка, пронизващо небесната вис, и Великото море отвъд него. Хвърли поглед надолу към пиурифейнската джунгла и пак се засмя, и видя как побеснелият Фараатаа се гърчи под пороя на този смях.

— Фараатаа!

— Какво искаш?

— Не бива да я убиваш, Фараатаа.

— Кой си ти да ми нареждаш?

— Аз съм Маджипур.

— Ти си глупака Валънтайн. А аз съм Краля, Който Е!

— Не, Фараатаа.

— Не?

— Виждам в съзнанието ти да блещука онази прастара приказка. За Принца, Който Ще Дойде, за Краля, Който Е. Но ти не си онзи принц. Никога не можеш да бъдеш онзи крал.

— Стига си ми размътвал ума с твоите глупости! Върви си или ще те прогоня.

Валънтайн усети удар, тласък. Устоя.

— Принцът, Който Ще Дойде, не знае що е омраза. Можеш ли да отречеш това, Фараатаа? Той е част от легендата на твоя собствен народ. Той не е жаден за мъст. Не копнее да руши. А ти си само омраза, мъст и разруха, Фараатаа. Ако всичко това се излее от теб, ще останеш черупка, люспа.

— Глупак.

— Претенциите ти са лъжливи.

— Глупак.

— Нека взема омразата и гнева от теб, Фараатаа, ако искаш да си онзи крал.

— Дрънкаш глупашки глупости.

— Хайде, Фараатаа. Пусни Данипиур. Дай ми душата си, за да я излекувам.

— Данипиур ще умре след час.

— Не, Фараатаа.

— Виж!

Покровът на джунглата се разтвори и Валънтайн зърна Нови Велализиер озарен от факли. Храмове от преплетени дървета, знамена, олтар, пламтяща клада. Данипиур, мълчалива, царствена, прикована с вериги към голям камък. Безизразни, отчуждени лица наоколо. Нощ, дървета, звуци, миризми. Музика. Възгласи.

— Пусни я, Фараатаа. И после елате при мен, ти и тя заедно, и нека създадем това, което трябва да бъде създадено.

— Никога. Ще я предам в жертва със собствените си ръце. И тя ще изкупи греха на Оскверняването, когато избихме нашите богове и бяхме наказани вие да бъдете нашето бреме.

— Дори тук бъркаш, Фараатаа.