Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 193

Май беше пророчество, а прозвуча като заповед.

— Ще бъде сторено, Аксимаан Трейж, и ти ще доживееш да го видиш.

— Не, не. Когато човек ослепее, идва второто зрение. Моят живот е почти в края си. Но виждам ясно как ще протече твоят. Ще ни спасиш като извършиш онова, което си смятал за невъзможно. После ще довършиш делото като сториш онова, което най-малко ти се иска. И макар да правиш невъзможното и нежеланото, ще разбереш, че добре си постъпил и ще се радваш, понтифекс Валънтайн. Сега върви и ни изцери. Излекувай ни, понтифекс Валънтайн! Излекувай ни!

Тя се обърна и закрета обратно сам-сама, като не пожела никоя от дъщерите да я съпровожда.

Чак след час Валънтайн напусна залата благодарение на Карабела, която се позова на умората му и го изведе, инак кой знае кога щеше да свърши това особено поклонение от вярващи, че някакво магическо излъчване от понтифекса от само себе си ще преобрази живота им и магически ще ги върне в добрите стари времена. Образът на Аксимаан Трейж продължаваше да грее в съзнанието му докато вървяха към голямата къща на Нитикимал. И сякаш чуваше отново пророчествата и молбите й.

Но в него звучеше и музиката на водния крал. Може би тази вечер ще успее да се свърже най-сетне…

Поговориха си с Карабела, която явно се бе вживяла в казаното от Аксимаан Трейж, от мистериозните й прорицания. Най-после се целунаха за лека нощ и тя си легна.

Валънтайн изчака няколко безкрайни минути. После отвори заветното ковчеже.

— Маазмурн!

Съсредоточи се, за да направи мост между долината и водните дълбини, където се бе спотаел морският крал.

— Маазмурн?

— Чувам те, земни братко, братко Валънтайн, братко крал…

Най-после!

— Ти знаеш кой съм?

— Познавам те. Познавам баща ти. А и мнозина твои предшественици.

— С тях говорил ли си?

— Не. Но ги познавах. Много пъти съм обиколил океана, братко Валънтайн. И знам всичко, което е ставало на сушата.

— Знаеш ли какво става сега?

— Знам.

— Унищожават ни. И ти си на тяхна страна.

— Не.

— Оглавявате бунтовните пиуриварци. Наясно сме с това. Те ви почитат като богове, а вие ги учите, как да ни съсипят.

— Не, братко Валънтайн.

— Знам, че ви боготворят.

— Да, така е, защото ние наистина сме богове. Но не поддържаме бунта. Даваме им само онази подкрепа, която бихме дали на всеки, дошъл да я поиска, но не целим да ви прогоним от света.

— Сигурно ни мразите!

— Не, братко Валънтайн.

— Ние ви преследваме. Убиваме ви. Храним се с вашата плът, пием кръвта ви и изработваме от костите ви дрънкулки.

— Да, това е вярно. Но защо да ви мразим, братко Валънтайн? Защо?

Не отговори веднага. Лежеше вцепенен, тръпнещ от благоговение до спящата Карабела, премисляше чутото — спокойното признание на водния крал, че драконите са богове. Какво би значило това? А също така твърдението за непричастност към бунта и смайващото признание, че драконите не таят омраза срещу маджипурци за стореното.

— Значи ли това, че сте неспособни да мразите, Маазмурн?

— Ние разбираме това чувство.

— Но не го изпитвате?

— Омразата не е същностна, братко Валънтайн. Стореното ни от вашите ловци е в реда на нещата. То е част от живота: един от аспектите на Това, Което Е. Какъвто съм аз, какъвто си ти. Ние ценим Това, Което Е във всичките му проявления. Вие ни избивате и ни използвате. Понякога ние ви убиваме, ако това ни се стори уместно, и така на свой ред ние ви използваме. Говоря ти все за Това, Което Е. Някога пиуриварците убиха няколко от нашите в техния каменен град, който сега е мъртъв. Внушиха си, че са извършили чудовищно престъпление, и за да изкупят вината си разрушиха собствения си град. Но те не разбират. Никой от вас, децата на сушата, не разбира. Просто всичко е Това, Което Е.