Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 196

— А често ли се случва Фараатаа да загуби решителността си? — попита Хисун.

— Никога, милорд.

— Тогава няма шанс да стигнем навреме.

— Така е, милорд — каза Аарисиим мрачно.

Хисун се загледа мрачно навън, към дуиковата горичко. Данипиур мъртва. Това не оставяше никаква надежда да се постигне споразумение с променящите се. Само тя би могла да смекчи беса на бунтовниците и да се съгласи на някакъв компромис. Без нея войната не ще има край.

Той се обърна към Алзимир.

— Къде е днес понтифексът?

— Със сигурност някъде в долината.

— Можем ли да му изпратим вест?

— Каналите са твърде несигурни, милорд.

— Знам. Погрижи се до два часа да получи известието. Използвай магьосници. Използвай вярващи. Изпрати вест на Господарката и нека тя опита чрез сънищата. На всяка цена се свържи, разбираш ли? Той трябва да знае, че тази нощ Фараатаа ще убие Данипуир. Направи чудо, но му предай това. И му предай, че само в него е надеждата да я спаси.

7

Диадемата на Господарката и драконовия зъб — това щеше да му трябва сега. Не бива да има прекъсване на връзката, нито изопачаване на посланието. Валънтайн бе решен да използва всички средства.

Помоли Карабела и останалите да го наобиколят и щом се пресегне към тях, да го хванат за ръката.

Денят бе светъл и ясен. Утринният свеж, прозрачен въздух бе сладък като алабандинов нектар. Но в Пиуривар, далеч на изток, падаше нощта.

— Маазмурн!

Зовът имаше такава сила, че Слийт трепна, Карабела запуши уши, а пипалата на Делиамбър се загърчиха.

— Маазмурн! Маазмурн!

Звук на камбани. Бавни, тежки обръщания на гигантско туловище, легнало да си отдъхне в ледените северни води. Леко изпляскване на черни криле.

— Чувам те, братко Валънтайн.

— Помогни ми, Маазмурн!

— Да ти помогна? Но как?

— Нека духът ти ме преведе през света.

— Добре, ела.

Стори го с чудесна лекота. Нищо не му тегнеше, когато се приплъзна нагоре и заплува, и се понесе, и полетя. Отдолу лежеше голямата извита дъга на планетата, устремена на изток в нощта. Водният крал го носеше без усилие, спокойно, както гигант носи котенце на дланта си. Напред, напред над света, който беше изцяло отворен, докато Валънтайн препускаше из висинето. Усещаше, че се е слял с планетата, че е едно цяло с населяващите я двайсет милиарда — човеци и скандари, хджорти, метаморфи, и всички останали, които се бяха превърнали в частици от неговата кръв. Той пребиваваше навсякъде в един и същи миг, вместваше цялата скръб на света и цялата радост, и всички копнежи, и всички потребности. Той беше кипяща вселена от противоречия и конфликти. Усещаше пустинната жега, топлите тропически дъждове, прохладата на планинските висини. Той се смееше, плачеше, умираше, любеше се, ядеше, пиеше, танцуваше, сражаваше се, яздеше волно из непознати хълмове и се тътреше по нивите, проправяше си път през гъстата, преплетена с лепкави лиани джунгла. В океаните на душата му необятни морски дракони пореха повърхността и с чудовищен блеещ рев се гмуркаха отново вдън дълбините. Погледна надолу и видя раните от разрухата, видя как може да ги излекува, за да възвърне отново целостта и умиротворението на света. Защото всичко бе склонно да се възвърне към мира и спокойствието. Всичко бе част от Това, Което Е. Всичко бе част от една необятна, безупречна хармония.