Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 192

— Трябваше вече да сме в кметството — каза тя.

— Да. Да, разбира се.

След час Валънтайн седеше на нещо като подиум в залата, а фермерите му изразяваха своята почит и му носеха своите коси, мотики и друг непретенциозен инвентар, сякаш с едно полагане на ръце понтифексът можеше да възроди предишното благоденствие на съсипаната долина. Валънтайн реши, че едва ли е става дума за някакво древно поверие на тези отрудени селяни, болшинството гхайроги. Досега понтифекс не бе посещавал долината или друга част на Зимроел, нито някой бе очаквал да се случи подобно чудо. Изглежда бе свидетел на спонтанното зараждане на нов обичай.

Но това не го смути и той не спря благо да се усмихва и да обнадеждава дефилиращите покрай него хора, които отминаваха окрилени своя понтифекс.

Към края на вечерта в залата настъпи раздвижване и Валънтайн видя да се задава странна процесия. Древна старица-гхайрожка креташе към него подкрепяна от две по-млади жени от нейната раса.

— Това е Аксимаан Трейж! — прошепна неговият домакин. — Чували ли сте за нея, Ваше Величество?

— Уви — не.

— Тя беше прочута с плантациите си от лузавендър. Извор на знания, мъдра жена. Разправят, че е на умиране, но е настояла да ви види.

— Лорд Валънтайн! — повика старицата ясен, звънлив глас.

— Вече не съм лорд — отвърна той, — а понтифекс Валънтайн. Оказваш ми голяма чест с това посещение, Аксимаан Трейж.

— Понтифекс… Валънтайн…

— Ела, подай ми ръка — каза Валънтайн.

Здрависаха се и погледите им се срещнаха, макар да личеше, че тя е сляпа.

— Казваха, че си узурпатор — заяви тя. — Червендалестият дребосък разправяше, че не ти си истинският коронал. Но аз не рачих да го слушам и се махнах. Не знаех дали ти си истинският, ама не червендалестият ще ми го каже.

— Това е бил Семпетурн — каза Валънтайн. — Сега е размислил и вярва, че аз не съм самозванец.

— Щом ти си истинският, ще направиш ли света отново цялостен? — попита Аксимаан Трейж с глас с изумителна жизненост и яснота.

— Ние всички заедно ще постигнем това, Аксимаан.

— Не. Не и аз, понтифекс Валънтайн. Аз ще умра — идната или по-другата седмица. Във всеки случай скоро. Но искам да ми обещаеш, че светът пак ще стане същият като преди — за моите деца, за внуците. И ако ми обещаеш това, ще коленича пред теб, а ако ме излъжеш — дано Божественият те накаже така, както наказа нас, понтифекс Валънтайн!

— Обещавам ти, Аксимаан Трейж и те уверявам, че не хвърлям думите си на вятъра. Но не искам да коленичиш.

— А пък аз държа на думата си! — рече старицата, със смайваща лекота избута спътничките си и рухна на колене. Валънтайн се пресегна да я вдигне, но една от жените, сигурно нейна дъщеря спря ръката му, а после ужасено се втренчи в собствената си длан, дръзнала да докосне самия понтифекс. С мъка, но без чужда помощ Аксимаан се изправи.

— Знаеш ли на колко съм години? — попита тя. — Родена съм по времето на понтифекс Осиър. Май няма по-стара от мен на света. И ще умра по времето на понтифекс Валънтайн. И ти ще възродиш света.