Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 191

Той остави свитъците. Измъкна от ковчежето драконовия зъб, странния дар на жената на име Милилейн. Още в мига, в който го бе докоснал за първи път, бе разбрал, че държи нещо повече от чудата дрънкулка или амулет. Но само с течението на дните, когато тайно, винаги тайно, скришом дори от Карабела се вглъбяваше в същината на този предмет, Валънтайн започваше да проумява що за дар бе получил от Милилейн.

Леко докосна блестящата повърхност на крехкото и сякаш прозрачно нещо, което обаче бе по-твърдо от най-твърдия камък и имаше заострени ръбове по-остри от най-острата стомана. Хладнееше при допир, ала сърцевината му като че бе изтъкана от пламък.

В съзнанието му мелодично зазвъняха камбани. Тържествената им музика отначало се лееше бавно, почти като реквием, после премина в каскада от звуци, чийто ускоряващ се ритъм бързо се превърна в задъхана смес от мелодии, като всяка нова връхлиташе толкова устремно, че се наслагваше върху предходната, и после всички мелодии се сляха в една-единствена разлюляваща духа симфония на промените. Да, сега Валънтайн позна тази музика, разбра я такава, каквато е — музиката на водния крал Маазмурн, създанието, което хората познаваха като дракона на лорд Киникен, най-могъщият от всички огромни обитатели на планетата.

Доста време измина, докато Валънтайн разбере, че е чувал музиката на Маазмурн дълго преди да се сдобие с този талисман. При първото плаване от Алханроел към Острова на съня бе сънувал на борда на „Лейди Тийн“ как поклонници в бели роби, сред които бе и той, Валънтайн, тичаха към морето, от което се бе появил великият дракон, известен като дракона на лорд Киникен. И в това послание екот на ужасни камбани съпровождаше дракона със зейнала паст, който дори излезе на сушата — звук толкова тежък, че сякаш смазваше самия въздух.

При докосването до този зъб долавяше същото звънтене. И с помощта на този магически предмет можеше, ако се съсредоточи, да достигне до центъра на душата си и да се утсреми напред през света, да влезе в контакт с величавия дух на великия воден крал Маазмурн, наричан от невежите дракона на лорд Киникен. Това беше дарът на Милилейн. Как бе разбрала, че той, само той единствен, би могъл да го използва? И дали изобщо знаеше за това? Може го бе подарила само защото за нея той бе свещен и нямаше представа, че Валънтайн би могъл да го използва за съсредоточаване…

— Маазмурн! Маазмурн!

Опитваше се. Търсеше. Зовеше. Ден след ден се доближаваше до връзката с водния крал, до истински разговор, до същинска среща. Още малко. Може би тази вечер, може би утре или вдругиден…

— Отговори ми, Маазмурн! Тук е понтифекс Валънтайн, който те вика.

Вече не се боеше от този необятен, страховит разум. При тези тайни странствия на душата бе започнал да разбира, колко са се лъгали по отношение на морските гиганти обитателите на Маджипур. Да, морските дракони бяха страховити, но не трябваше да се боят от тях.

— Маазмурн! Маазмурн!

И усети, че почти го е достигнал.

— Валънтайн!

Зад вратата се чу гласът на Карабела. Валънтайн вмиг, устремно излезе от транса. Когато се овладя, побърза да скрие драконовия зъб в ковчежето и излезе при нея.