Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 190

Обгорени и почернели ниви, мълчаливи, безразлични, зашеметени хора.

— Отглеждахме лузавундър и ориз — каза домакинът на Валънтайн, фермерът Нитикимал, който изглежда бе управник на района, — но се наложи да опожарим нивите. И чак след около две години ще може да сеем отново. Но останахме — никой не избяга от падината, Ваше Величество, нищо че почти няма какво да се яде. А ние, гхайрогите, се изхранваме с малко, нали разбирате? Но дори за нас недостига. А и безделието изнервя не по-малко от тези пепелища. Но земята е наша — затова останахме. Дали ще сеем пак някога, Ваше Величество?

— Сигурен съм — увери го Валънтайн, като се питаше дали не дава на тези хора напразни надежди.

Къщата на Нитикимал бе голяма постройка от черна граниморска дървесина и покрив от зелени плочи. Но вътре лъхаше на влага и вееше — изглежда фермерът вече нямаше желание да прави ремонтите, неизбежни при дъждовния и влажен климат на Престимионската падина.

Този следобед Валънтайн остана за малко сам, за да прегледа получените от изток съобщения преди да отиде в общината за срещата с хората от областта. Хисун бе нахлул в страната на метаморфите и търсеше Нови Велализиер, столицата на бунтовниците. Дали Хисун щеше да има по-голям късмет от този на Валънтайн, който безуспешно бе търсил скитащия град Илиривойн? А Дивис с втора, дори по-голяма армия бе навлязъл в пиуриварска територия от другата страна. Какво ли ще предприеме войнствен мъж като Дивис в онези джунгли? Валънтайн си помисли, че шестващите през Пиурифейн пълчища не бяха влизали в плановете му, а тъкмо обратното. Уви, това бе неизбежно и той го знаеше. Ударил бе часът на хора като Дивис и Хисун. И си помисли, че той ще играе своята роля, а те — своите, и ако е рекъл Божественият — раните на света един ден ще започнат да заздравяват.

Прегледа другите съобщения. Във Връхни регент Стазилейн се трепеше да решава рутинните задачи на управлението. Горкият Стазилейн, който обожаваше лукса, забавленията и движението, сега стоеше закотвен на масивното бюро и се подписваше на купища хартийки. Валънтайн с горчивина си помисли, че времето не прощава никому. Всички, които като него някога бяха смятали, че животът в Замъка е безкраен лов и веселие, сега бяха превити от бремето на отговорностите и крепяха този злочест олюляващ се свят на раменете си. Връхни изглеждаше безкрайно далечен, както и радостите на онези дни, когато светът се управляваше сам и цареше вечна пролет.

Имаше новини и от Тунигорн, който обикаляше Зимроел и се занимаваше с разпределение и съхранение на провизите и с какво ли не още, за да овладее кризата, глада и болестите. Тунигорн стрелецът, Тунигорн — прочутият победител в турнирите… Дали не си плащаше сега, дали всички галеници на съдбата, израснали в Замъка, не си плащаха за лекотата и удобствата на безгрижното детство?