Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 108

— Даже Карабела?

— Даже тя — отвърна Тунигорн.

— Въпреки това, Валънтайн щеше да ме послуша. Поне в това съм сигурен — каза Елидат след кратко мълчание.

— Мамиш се, стари приятелю — тъжно каза Тунигорн.

— Защо тогава ме повика за нещо, което смяташ за невъзможно?

— Още нямах представа какво е намислил Валънтайн. Знаех само, че е в особено състояние и замисля някакви безразсъдства. Смятах, че твоето присъствие ще му подейства благотворно. Той ни осведоми какви ще ги забърка, когато ти вече отдавна беше тръгнал. Съжалявам, че те накарах да биеш толкова път напразно.

— Въпреки това ще отида при него.

— Боя се, че няма смисъл.

Елидат сви рамене.

— Щом вече съм тук — мога ли да се откажа? Сигурно има начин да го вразумя. Ти спомена, че потегляш при него утре.

— Към обяд. Веднага щом приключа с тези хартийки.

— Вземай ги и да тръгваме още тази вечер! — нетърпеливо каза Елидат.

— Не е много умно. Сам ми каза, че си съсипан, и ти личи. Почини си, хапни, наспи се, изсънувай няколко хубави сънища и утре…

— Не! — извика Елидат. — Тръгваме тази вечер, Тунигорн! Всеки загубен тук час го доближава до метаморфите. Не виждаш ли рисковете? — попита той и се втренчи студено в Тунигорн. — Ако трябва, ще тръгна без теб.

— Няма да позволя.

Елидат вдигна вежди.

— От теб ли трябва да чакам позволение?

— Знаеш какво имам предвид. Не мога да те оставя да тръгнеш сам.

— Тогава ела с мен.

— Почакай само до утре!

— Не!

Тунигорн притвори очи и след миг тихо каза:

— Добре. Така да бъде. Тази вечер.

Елидат кимна.

— Ако имаме късмет, ще го настигнем преди да е отишъл в Ни-моя.

— Той не пътува за Ни-моя, Елидат — унило го осведоми Тунигорн.

— Не разбирам. Нали единственият път за Илиривойн първо минава нагоре по реката покрай Ни-моя и Верф?

— Бих искал поне да беше поел по този път.

— Нима има друг? — изненадано попита Елидат.

— Няма, но той си измисли сам някакъв моршрут — на юг към Гихорна, после през Стейче.

— Как е възможно? — смаяно възкликна Елидат. — Гихорна е пустош, а Стейче — непроходима. Ако той не го знае, поне малкият врун е наясно.

— Валънтайн не искаше да го чуе. Заяви, че ако тръгне през Ни-моя и Верф, ще трябва да спира навсякъде за церемониите на голямата обиколка и не желае да се бави.

Елидат усети как го обзема смут.

— Значи предпочете да се пребори с пясъчните бури на Гихорна и да търси брод през реката, в която вече веднъж едва не се удави…

— Да. И то за да посети онези, които го детронираха преди десет години…

— Лудост!

— Така е — каза Тунигорн.

— Значи тръгваме довечера? — попита Елидат.

Тунигорн му подаде десница в знак на съгласие. Двамата здраво си стиснаха ръце и помълчаха.

— Мога ли да те попитам нещо, Тунигорн? — наруши мълчанието Елидат.

— Питай.

— Употреби думата лудост, когато говореше за тази авантюра. За разлика от теб, аз отдавна не съм виждал Валънтайн. Кажи ми истината: според теб той е полудял, така ли?

— Полудял? Не, не мисля.

— А това, че направи младия Хисун принц? А визитата при метаморфите?

След кратко мълчание последва отговорът: