Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 107

— И Семпетурн твърди, че той е този някой, на когото трябва да се кланями…

— Ето го, идва! — възкликна Кристофон.

Лицето му пламна, гледаше странно. Милилейн за първи път виждаше съпруга си в подобно състояние. Сякаш треска го тресеше. А и тя беше втрещена, объркана, замаяна. Нов коронал? Този дребен червендалест демагог да седи на Конфалюмовия трон? Невероятно. Все едно да кажеш, че червеното е зелено или че водата от днес ще тече от ниското към високото.

Неочаквано гръмна музика. През моста наперено замарширува някаква сбирщина, костюмирана в зелено и златно, и се спусна по булеварда. Сетне се появи кметът с градските големци. И накрая се зададе панаирджийски накичената носилка, в която седеше червендалестият дребосък с буйна черна коса и самодоволно ухилен приемаше овациите на следващата го навалица.

— Семпетурн! — ревеше тълпата. — Семпетурн! Да живее!

„Това е сън, помисли си Милилейн. — Някакво ужасно послание, което не разбирам.“

— Семпетурн! Лорд Семпетурн!

Вече всичко живо крещеше това. Обземаше ги някакво безумие. Милилейн вцепенено хапна последното парче наденичка, без да усети вкуса й. Светът сякаш пропадаше под нозете й. Кристофон продължаваше да вика с прегракващ глас името на евентуалния нов коронал, от чиято носилка сега ги деляха само двайсетина крачки. В този момент дребосъкът се извърна и погледна право в очите Милилейн. И тя с изумление и растящ ужас се чу да крещи заедно с останалите: „Семпетурн! Да живее лорд Семпетурн!“

2

— Та къде отива той? — изумено попита Елидат.

— В Илиривойн — повтори Тунигорн. — Пое преди три дни.

Елидат поклати глава.

— Чувам думите, но не разбирам смисъла им. Умът ми просто отказва да го възприеме.

— И аз съм така, в името на Господарката! Но това е чиста истина. Ще ходи при Данипиур да моли за прошка заради греховете към нейния народ или нещо подобно.

Корабът на Елидат бе акостирал в Пилиплок само преди час и регентът веднага бе отишъл в кметството с надеждата да свари коронала или в най-лошия случай да научи, че Валънтайн е потеглил за Ни-моя преди броени часове. Но там не откри никого от кралската свита, освен Тунигорн, който навъсено преглеждаше някакви писма в един малък прашен кабинет. А разказът за височайшите приумици на коронала направо довърши Елидат.

Налегнаха го умора и отчаяние, които затиснаха духа му като чудовищни скали, и Елидат усети, че отстъпва пред тази смазваща тежест.

— Гоня го през половин свят, за да предотвратя нещо подобно. Знаеш ли как съм пътувал, Тунигорн. Първо денонощно с флотери до брега, после през море, гъмжащо с изнервени дракони, като на три пъти мислех, че ще ни потопят. И всичко това само за да стигна до Пилиплок полумъртъв от умора и да разбера, че той се е впуснал в това нелепо и гибелно приключение. Ах, защо не тръгнах по-рано…

— Нямаше да го разубедиш, Елидат. Щом не успяха Слийт, Делиамбър и Карабела…