Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 110

Да, тук е. Сух, странен, стенещ тон. Безспорно това бе песента на воден крал. Отвори съзнанието си и след миг с огромно облекчение установи контакт с Фараатаа.

— Уай-Юлисаан?

— Най-после, Фараатаа! Колко дълго чаках!

— Търся те в уречения час.

— Да, знам. Но имам спешна новина. Не чу ли как се мъчех да се свържа?

— Не. Но къде си сега, Уай-Юлисаан, и какво имаш да ми казваш?

— В Гихорна. Почти до Стейче.

— Възможно ли е голямата обиколка да отведе коронала в Гихорна?

— Той се отказа от обиколката, Фараатаа. Сега пътува към Илиривойн, за да се срещне с Данипиур.

Настъпи тишина. Уай-Юлисаан за миг реши, че контактът е прекъснал. Но Фараатаа се обади отново.

— С Данипиур? От какъв зор?

— Ще иска прошка.

— Но за какво?

— За престъпленията на неговия народ към нас.

— Значи е полудял?

— Някои от хората му мислят същото. Други казват, че това бил неговият маниер — да отвръща с любов на омразата.

Последва нова продължителна пауза.

— Той не бива да разговаря с нея, Уай-Юлисаан.

— И аз смятам същото.

— Не е време за прошки, а за борба. Иначе няма да победим никога. Ще го държа настрана. Никакви срещи. Може да пробва да постигне компромис — не ни трябват никакви компромиси!

— Разбирам.

— Почти сме победили. Срив в управлението. Хаос. Точно трима лъжекоронали, знаеш ли Уай-Юлисаан? Един се самопровъзгласи в Кинтор, другите — в Ни-моя и Дюлорн.

— Наистина ли?

— Разбира се. Значи ти не знаеше?

— Не. Мисля, че и Валънтайн не знае. Трима лъжекоронали! Това е началото на края, Фараатаа!

— Така мисля. Добре се справяме. Болестите продължават да се ширят. Благодарение на теб парирахме правителствените контрамерки и още повече стъжнихме положението. В Зимроел е хаос. Започва да затъва и Алханроел. Победата е наша!

— Победата е наша, Фараатаа!

— Но трябва да пресрещнем коронала по пътя към Илиривойн. Къде сте сега?

— Чух тази вечер някой да казва, че сме на не повече два дни път до Стейче. Вчера короналът и част от свитата поеха пред основната група. Трябва да са съвсем близо до реката.

— А как смята да премине на отвъдния бряг?

— Това не знам. Но…

— Сега! Дръж! Го!

Внезапният крясък прекъсна връзката с Фараатаа. От мрака изскочиха две огромни фигури и връхлетяха Уай-Юлисаан, и го сгащиха, сащисан. Нападателите бяха монументалната жена-воин Лизамон Хълтин и свирепият Залзан Кавол. На безопасно разстояние се суетеше врунът Делиамбър, чиито пипала конвулсивно се гърчеха.

— Какво си позволявате? — попита Уай-Юлисаан. — Това е грубо нарушение на закона!

— Така де — бодро отвърна амазонката. — Сто на сто си прав.

— Пуснете ме веднага!

— Как не, гаден шпионино! — избоботи скандарът.

Уай-Юлисаан направи отчаян и безсмислен опит да се отскубне от лапите им. Обзет от паника, усети, че губи контрол над формата, и не успя да се вмести в калъпа, като осъзнаваше, че се издава напълно що за птица е. И се започна едно бясно преобразяване в какво ли не — от лъкатушещща змия до грудка с шипове. Енергийно изтощен от събеседването с Фараатаа, той не съумяваше да се защити дори с елементарен електрошок и скимтеше, и виеше от безсилие, докато врунът не го перна с една от пипалата си и не го зашемети дотолкова, че Уай-Юлисаан се отпусна и изпадна в полуунес.