Читать «Цената на риска» онлайн - страница 2

„Няма ли никаква надежда“, повтори наум Джим. От него се лееше пот, докато стоеше в тъмната задушна малка баня и слушаше непрекъснатото блъскане по вратата.

— Една минута — извика Майк Тери. — Дръж се, Джим Рейдър, дръж се още малко. Може би има надежда. Спешно ме повика един от нашите зрители, повика ме по линията „добрият самарянин“. Ето някой, който мисли, че може да ти помогне, Джим. Чуваш ли ни, Джим Рейдър?

Рейдър чакаше и чу как пантите се измъкват от изгнилото дърво.

— Започвайте веднага, сър — подкани го Майк Тери. — Как се казвате, сър?

— Ъ-ъ, Феликс Бартълъмю.

— Спокойно, мистър Бартълъмю. Продължавайте.

— И така, добре. Мистър Рейдър — чу се треперещ старчески глас, — живеех на Уест Енд авеню №156. Същият апартамент, в който сте обграден, мистър Рейдър — факт. Слушайте, в банята има прозорец, мистър Рейдър. Отгоре е боядисан, но има…

Рейдър пъхна телевизорчето в джоба си. Той определи очертанията на прозореца и ритна. Стъклото се разби, дневната светлина нахлу вътре. Изчисти грапавия перваз и хвърли бърз поглед надолу. Далече долу имаше покрит с бетон двор.

Пантите се откъснаха. Чу как се отваря вратата. Рейдър бързо се покатери през прозореца, задържа се с пръсти за миг и се пусна.

Ударът беше зашеметяващ. Той се изправи на крака, залитайки. На прозореца на банята се появи лице.

— Нямаш късмет — рече мъжът, като се наведе през прозореца и се прицели внимателно с масивен пистолет.

В този момент в банята избухна димка.

Изстрелът на убиеца отиде много встрани. Той се обърна, като проклинаше. В двора избухнаха още димки. Фигурата на Рейдър потъна в дим.

Той чуваше обезумелия глас на Майк Тери от телевизорчето в джоба си. „Сега бягай, крещеше Тери, бягай, Джим Рейдър, бягай, за да се спасиш. Тичай сега, докато очите на убийците са пълни с дим. И благодари на добрата самарянка Сара Уинтърз от Броктън, щата Масачусетс, Едгар стрийт №3412, за това, че подари пет димки и нае човек да ги хвърли.“

Тери продължи по-спокойно: „Днес вие спасихте живота на един човек, мис Уинтърз. Бихте ли разказали на нашите зрители как…“

Рейдър не можеше да чува повече. Той тичаше през изпълнения с дим двор, покрай простори за пране и излезе на улицата.

Вървеше надолу по Шестдесет и трета улица, приведен, за да изглежда по-нисък, леко залитащ от напрежение, замаян от недояждане и недоспиване.

— Ей, вие.

Рейдър се обърна. Жена на средна възраст седеше на стъпалата на масивна къща и го гледаше смръщено.

— Вие сте Рейдър, нали? Този, когото искат да убият?

Рейдър започна да се отдалечава.

— Влезте вътре, Рейдър — покани го жената.

Може би беше клопка. Но Рейдър знаеше, че трябва да разчита на великодушието и добродушието на хората. Той беше техен представител, тяхна проекция, средният човек, изпаднал в беда. Без тях беше загубен. С тях нищо не можеше да му навреди.