Читать «Цената на риска» онлайн - страница 11

Това беше неговият малък закон. Но колко бързо, с каква прецизност Майк Тери разруши разсъжденията на убиеца. Въпросите на Тери проникнаха право в мръсната му душа.

В края на разговора Клод Томпсън се потеше, бършеше лицето си с копринена кърпичка и хвърляше бързи погледи към своите хора.

Майк Тери сложи ръка на рамото на Рейдър.

— Това е човекът, който се съгласи да стане ваша жертва, ако успеете да го хванете.

— Ще го хванем — закани се Томпсън и увереността му взе да се възвръща.

— Не бъдете прекалено сигурни — предупреди го Тери. — Джим Рейдър се е бил с диви бикове, сега се бие с чакали. Тей е средният човек. Той е народът, който иска крайна разплата с вас и подобните вам.

— Ще го хванем — повтори Томпсън.

— И само още едно нещо — много меко добави Майк Тери. — Джим Рейдър не е сам. Хората на Америка са с него. Добри самаряни от всички краища на нашата голяма страна са готови да му помогнат. Невъоръжен, беззащитен, Джим Рейдър може да разчита на помощта и великодушието на хората, чийто представител е. Така че не бъдете прекалено уверени, Клод Томпсън. Средните хора са за Джим Рейдър, а те са много.

Рейдър мислеше за това, докато лежеше неподвижно в шубрака. Да, хората му бяха помогнали. Но те бяха помогнали и на убийците.

Потръпна. Спомни си, че сам бе направил своя избор. Той, само той, носеше отговорност. Психологическият тест го деказваше.

И все пак доколко бяха отговорни психолозите, които му дадоха теста? До каква степен беше отговорен Майк Тери за това, че предлага на един бедняк толкова много пари? Обществото беше изплело примка и я беше нахлузило около врата му, а той се бесеше на нея, като наричаше това свободна воля.

Чия е вината?

— Аха! — извика някой.

Рейдър погледна и видя до себе си внушителен мъж. Облечен в ярко вълнено сако. На врата си носеше бинокъл, а в ръката — бастун.

— Господине — промълвн Рейдър, — Моля ви, не ме издавайте.

— Хей — извика внушителният мъж, сочейки с бастуна си, — ето го тук!

„Луд, помисли си Рейдър. Проклетият глупак сигурно си мисли, че играе на стражари и апаши.“

— Точно тук! — изкрещя човекът. Като проклинаше, Рейдър скочи на крака и побягна. Излезе от дерето и съзря в далечината бяла сграда. Насочи се към нея. Зад себе си все още чуваше гласа на мъжа.

— Насам, оттук. Гледайте, глупаци, пак ли не го виждате?

Убийците стреляха отново. Рейдър тичаше и се препъваше в неравната земя, премина покрай три деца, които си играеха в къщичка на едно дърво.

— Ето го! — викаха децата. — Ето го!

Рейдър изпъшка и продължи да тича. Стигна до стъпалата на сградата и видя, че беше църква.

Като отваряше вратата, един куршум го улучи в капачката на дясното коляно. Падна и едва пропълзя в църквата.

Телевизорът в джоба му предаваше: „Какъв край, приятели, какъв край. Рейдър е улучен. Той е улучен, приятели, той пълзи сега, той страда, но не се е предал. Не и Джим Рейдър.“

Рейдър лежеше на пътеката до олтара. Чуваше нетърпеливия глас на детето как казва: „Влезте вътре, мистър Томпсън. Побързайте, все още можете да го заловите.“