Читать «Ловни проблеми» онлайн - страница 5

Пакстън приклекна, за да разгледа един от диамантите. Херера го дръпна назад.

— Може да е капан.

— Не се виждат никакви корди или проводници — отговори Пакстън.

Херера се вторачи в печеното, в диамантите, в бутилката уиски. Изглеждаше доста нещастен.

— Не ми вдъхва доверие — каза той.

— Тук в края на краищата може и да има някакво население. Не е изключено това да е в знак на добра воля.

— Разбира се — изсумтя Херера подигравателно. — Някой е изпратил делегация до Земята, за да донесе бутилка Олд Спайс, специално заради нас.

— Какво ще правим? — попита Пакстън.

— Ще стоим настрана — отвърна Херера. — Дръпни се.

Той откъсна дълъг клон от близкото дърво и побутна диамантите боязливо.

— Нищо не стана — отбеляза Пакстън.

Дългата трева, в която беше стъпил Херера, изведнъж се обви здраво около глезените му. Почвата около него се напука, от нея се откъсна съвсем правилен кръг, около пет метра в диаметър, и започна да се издига нагоре. Херера опита да скочи долу, но тревата се беше вкопчила в краката му с хиляди зелени пипалца.

— Чакай! — извика Пакстън идиотски, втурна се напред и улови периферията на диска. Той се наклони силно, спря за момент, после пак се заиздига. По това време Херера вече беше извадил ножа си и режеше трескаво тревата около глезените си. Стелмън излезе от вцепенението, в което изпадна когато видя Пакстън да се носи на нивото на главата му, и също се спусна към диска, като забави изкачването му още малко. Херера освободи единия си глезен и се хвърли към земята. Увисна на другия за миг, после жилавата трева не издържа тежестта му и той падна, като в последния момент успя да извие врат, за да не удари главата си.

Пакстън пусна диска и падна върху корема на Стелмън.

Дискът от трева, заедно с товара му от печено месо, диаманти и уиски, продължи нагоре, докато не се загуби от очите им.

Слънцето залезе. Без да говорят, тримата влязоха в пещерата с извадени бластери. Запалиха буен огън пред входа и се приготвиха да прекарат нощта.

— Ще пазим на смени — каза Херера. Пакстън и Стелмън кимнаха. — Прав беше Пакстън — добави след малко, — мисля, че се задържахме тук достатъчно дълго.

— Прекалено дълго — отвърна Пакстън.

Херера сви рамене.

— Веднага щом съмне, се качваме на кораба и излитаме.

— Ако успеем да стигнем дотам — обади се Стелмън.

Дрог се чувстваше силно обезкуражен. Бе наблюдавал ненавременното задействане на капана, борбата и измъкването на мираша. А и какъв хубав екземпляр беше! Най-едрият!

Сега си даваше сметка, че е сгрешил. В нетърпението си беше прекалил със стръвта. Минералите щяха да са достатъчни, защото мирашите явно много ги обичаха. Но не! Трябваше на всяка цена да подобри методите на предците си и да заложи и хранителни стимули! Нищо чудно, че се отнесоха с подозрение при толкова претоварени сетива.

Сега бяха разярени, нащрек и определено опасни.

А истински разяреният мираш беше една от най-страшните гледки в цялата галактика.

Когато двете луни на Ебонай се показаха над склоновете на запад, Дрог се почувства ужасно сам. Виждаше огъня, който гореше пред пещерата на мирашите. С помощта на пряката перцепция долавяше как трите животни седят вътре с напрегнати сетива, с готови за стрелба оръжия.