Читать «Ловни проблеми» онлайн - страница 4

Опита се да измисли друг подход, но ужасът от това внезапно, жестоко и необмислено нападение бе прогонил всички ловни умения от ума му. Откри, че няма абсолютно никакво желание да се срещне с жестокия мираш още веднъж.

Ами ако се върне без глупавата кожа? Би могъл да каже на Водача на патрула, че мирашите са били женски и следователно не са разрешени за лов. Думата на един млад съгледвач винаги се уважаваше, така че никой нямаше да се усъмни или пък да тръгне да проверява.

Не, това нямаше да стане. Как изобщо можа да си го помисли?

Е, каза си мрачно, бих могъл да напусна патрула, да престана да съм съгледвач и да сложа край на цялата нелепост — лагерните огньове, песните, игрите, приятелството…

Не, и това няма да стане, каза си Дрог твърдо и се мобилизира вътрешно. Държеше се сякаш тези животни бяха противник, който можеше да се мери с него. Та те дори не бяха интелигентни! Никое същество без пипала досега не беше развило истински интелект. Така гласеше законът на Етлиб, а още не бяха регистрирани никакви негови изключения.

В битките между интелекта и инстинктивната хитрост, интелектът винаги побеждаваше. Нямаше как да е иначе. Сега му оставаше да разбере как точно става това.

Дрог отново започна да следи мирашите по миризмата. Какво оръжие от колониални времена да използва? Малка атомна бомба? Не. Тя сто процента би унищожила кожата им.

Изведнъж спря и се засмя. Когато се замислиш сериозно, всичко се оказва много просто. Защо му беше да влиза в опасен пряк контакт с мирашите? Беше дошло времето да използва ума си, познанията си за животинската психика, за примамките и капаните.

Вместо да ги следи, трябваше да отиде в леговището им.

Там щеше да им подготви капан.

Временният им лагер беше в една пещера и когато стигнаха там, слънцето вече залязваше. Всяка пукнатина в издигащата се нагоре скала хвърляше ясно очертана сянка. Корабът им се намираше на пет мили по-надолу, в долината, а металният му корпус блестеше в червеникаво и сребърно. В раниците им имаше по десетина смарагда — малки, но с чудесен цвят. По това време на деня Пакстън обикновено си мислеше за едно градче в Охайо, за кафене, за момиче с руси коси. Херера се усмихваше, защото предвкусваше как ще похарчи милион долара, преди да се заеме със сериозната работа в ранчото си. Стелмън вече разсъждаваше над доктората си, който щеше да бъде върху извънземните минерални залежи.

Чувстваха се спокойни, в добро настроение. Пакстън напълно се бе излекувал от нервния си пристъп и сега му се искаше наистина да се появи някакво чудовище — за предпочитане зелено — което да преследва красива, оскъдно облечена жена.

— Отново у дома — каза Стелмън, докато приближаваха входа на пещерата. — Искате ли говежда яхния? — Беше негов ред да готви.

— С лук — обади се Пакстън и понечи да влезе, но отскочи назад като ужилен. — Какво е това?

На метър от входа на пещерата бяха оставени тава с телешко печено, още горещо, четири големи диаманта и бутилка уиски.

— Това е странно — отбеляза Стелмън. — И донякъде изнервящо.