Читать «Терминален експеримент» онлайн - страница 44
Робърт Сойер
— В Корана се казва…
— Не мога да разчитам нито на Корана, нито на Библията, нито на каквото и да било друго. Всичко, което знаем, е, че има енергийно поле, което оцелява след смъртта на тялото. Дали това поле се запазва за значителен период, след като се отдели от тялото, дали то носи някаква реално съществуваща информация, е напълно неизвестно — всяка друга интерпретация на този етап е просто самозалъгване.
— Съвсем съзнателно проявяваш непрозорливост. Това е душата, Питър. И ти го знаеш.
— Не ми харесва да използвам тази дума. Тя… тя ограничава дискусията.
— Добре, наречи го по някакъв друг начин, щом искаш. Например призрачето Каспар. Макар че аз бих го нарекъл физическа проява на вълната на човешката душа. Тя съществува — и ти знаеш не по-зле от мен, че хората без колебание ще я посочат като душа — тоест доказателство за живот след смъртта. — Саркар погледна приятеля си в очите. — Това ще промени света.
Питър кимна. Нямаше какво друго да си кажат.
ГЛАВА 11
Питър вече месеци не беше виждал Колин Годойо от семинара за безсмъртието, постигано чрез нанотехнологиите. Те всъщност не бяха приятели — поне Питър смяташе така, — но когато Колин се обади в офиса на Питър и го покани на обяд, в гласа му бе прозвучала нетърпелива нотка, така че Питър прие. Във всеки случай обядът не можеше да се проточи до безкрай — Питър имаше среща с крупен клиент от САЩ в два часа следобед.
Отидоха в малък ресторант на улица „Шепърд Ист“, в близост до парка „Вик“ — заведение, където специалитетът беше сандвич от бяло месо на пуйка, накълцано с нож, вместо отрязано на тънки лентички с машината, при това притопляха хляба на скара и по него надлъжно се виждаха кафяви линии. Питър никога не бе възприемал себе си като забележителен човек, но изглежда, половината от ресторантите в Норт Йорк го приемаха като редовен клиент, макар че ги посещаваше само по един-два пъти в месеца. В това отношение изключение правеше единствено ресторантът на Сони Готлиб. Сервитьорът взе поръчката на Колин (скоч и сода), но с Питър заяви, че знаел какво ще бъде „Диетична сода и лимонов сок, нали?“. След като сервитьорът се отдалечи, Питър впери в Колин поглед, изпълнен с очакване.
— Какво ново към теб?
Колин беше побелял още, но все така излагаше на показ богатството си — бе окичил пръстите си с общо шест на брой златни пръстена. Очите му непрекъснато шареха.
— Предполагам, че си чул за мен и Наоми.
Питър поклати глава.
— Какво да съм чул?
— Разделихме се.
— О — отвърна Питър. — Съжалявам.
— Не разбирах колко от нашите приятели са всъщност нейни приятели — подчерта Колин. Сервитьорът дойде, постави пред тях малки салфетки, подреди питиетата, после изчезна. — Радвам се, че дойде да обядваш с мен.
— Няма нищо — отговори Питър. Никога не се чувстваше в свои води при подобни ситуации. Трябваше ли да попита Колин какво не е било наред? Питър рядко разговаряше по лични проблеми и като цяло не обичаше нито да задава, нито да отговаря на въпроси от подобно естество. — Съжалявам, че е станало така. — Наборът от банални фрази му подсказваше да добави: „Винаги изглеждахте толкова щастливи“, но той си наложи да не го изрича, тъкмо когато фразата щеше да излети от езика му. Собствените му скорошни преживявания го бяха научили да не вярва на онова, което хората се опитват да представят пред обществото.
