Читать «Терминален експеримент» онлайн - страница 41

Питър се бе надявал, че ще може да наблюдава всичко това безпристрастно. В края на краищата това бяха само данни. Ала същевременно ставаше дума за Пеги — тази смела, бодра жена, която вече веднъж бе срещнала смъртта и я бе победила; тази жена, която бе стискала ръката му, преминавайки от живота към смъртта.

Данните на екрана постепенно намаляваха и скоро останаха само няколко групи светлинки — като съзвездия, проблясващи в мъглива нощ. Когато мозъчната активност наистина спря, това стана без очебиен блясък. Без шум. Без хленч. Просто нищо.

Освен…

Какво беше това?

Малък проблясък върху екрана.

Питър пусна записа на обратен ход, после го прегледа отново, този път при много по-малка скорост.

Имаше миниатюрен модел от пурпурни светлинки — упорито задържащ се модел, който се повтаряше отново и отново.

При това той се движеше!

Естествено, невроните не можеха да се движат. Те бяха физически обекти. Но записващото устройство откриваше същия модел отново и отново, само че всеки път леко отместен надясно. Записващото устройство вземаше под внимание подобни премествания: невроните не винаги предаваха импулсите по точно един и същ начин, при това мозъкът е в достатъчна степен подобен на желатин, така че движенията на главата и пулсирането на кръвта можеха леко да променят физическите координати на даден неврон. Моделът, който се движеше по екрана, сигурно се предаваше от неврон до съседния неврон в достатъчно малки стъпки, така че записващото устройство приемаше погрешно индивидуалното нарастване като активност вътре в невроните от един и същ участък. Питър погледна към скалата в дъното на екрана върху стената. Виолетовият модел, сложен възел, подобен на черва, направени от неонови тръби, се беше изместил пет милиметра — далеч повече, отколкото някой произволно взет неврон би могъл да се измести в мозъка, с изключение на случаите с тежък удар по главата — нещо, което Пеги Фенъл с положителност не бе преживяла.

Питър докосна контролните копчета на уреда. Плейбекът започна да протича с по-голяма скорост. Нямаше никакво съмнение: възелът от виолетови светлинки се движеше надясно, като траекторията му беше почти права линия. Той се въртеше полека при движението си, като трън, грабнат от вятъра в пустинята. Питър се взираше със зяпнала уста. Възелът продължи да се движи, преминавайки над согриз??? санозит??? в другото полукълбо, край хипоталамуса, и достигайки до десния слепоочен дял.

Нормално всеки участък от мозъка е изолиран в значителна степен от останалите и електрическите вълни, характерни, да кажем за церебралния кортекс са чужди за малкия мозък; обратното също е в сила. Но този плътен възел от пурпурна светлина се движеше, без да променя своята форма, през отделните участъци.

„Неправилно функциониране на уредите“ — помисли си Питър. Е, добре. Първият път нищо не работи както трябва.