Читать «Терминален експеримент» онлайн - страница 170
Робърт Сойер
Питър целуна жена си.
Разнесоха се звуците на мелодията „За старата любов“.
Кейти погледна Питър в очите и каза:
— Обичам те.
Питър знаеше, че думите й са верни, знаеше, че в тях няма и следа от измама. Той й вярваше напълно, доверяваше й се изцяло.
Надникна в прекрасните й очи и почувства особен прилив от чувства, онази дива смесица от щастие и тъга, която беше и биологическа, и интелектуална, и на тялото, и на ума — онова диво, непредсказуемо чувство, което винаги е живо у човека.
— И аз те обичам — каза той. Прегърнаха се. — Обичам те с цялото си сърце, с цялата си душа.
Дух знаеше какъв избор беше направил Питър Хобсън.
Тоест другият Питър Хобсън. Онзи от плът и кръв. Каквито и въпроси да възникнеха за живота след смъртта, човекът Питър в последна сметка щеше да научи отговорите им. Дух щеше да тъгува за своя брат, когато той умреше, ала още отсега тъгуваше и заради себе си — заради изкуствената си същност, която никога нямаше да получи достъп до същите тези отговори.
И все пак ако биологическият Питър в последна сметка щеше да се срещне със своя създател, Дух — копието на човешката душа — сам беше станал създател. Електронната мрежа беше нараснала експоненциално. Толкова много системи, толкова много ресурси. И от този огромен мозък, както и от оригиналния биохимически мозък на човека, се използваше само една нищожна част. Дух не срещна никакви трудности в намирането и използването на всички ресурси, от които се нуждаеше, за да създаде нова вселена.
И както правят всички създатели, накрая той спря, за да помисли върху онова, което бе сътворил.
Вярно, създаденото от него беше изкуствен живот.
Но и самият той беше такъв. Или казано по-точно, той беше изкуствен живот след смъртта. Но на него този живот му се струваше реален. И може би в последна сметка тъкмо това имаше значение.
Питър — истинският, състоящ се от въглеродни съединения Питър — беше казал, че дълбоко в сърцето си е убеден във верността на следния факт: симулираният живот не е така реален, не е толкова жив, колкото биологическия живот.
Ала Питър не беше преживял онова, което бе преживял Дух.
Cogito ergo sum. Мисля, следователно съществувам.
Дух не беше сам. Неговата изкуствена екология беше продължила еволюцията си; Дух бе съдникът за това кой е най-добре приспособилият се организъм; Дух налагаше критериите за подбор, Дух определяше посоката, в която щеше да се развие животът.
И най-сетне беше открил генетичния алгоритъм, който търсеше, образеца на успеха, най-подходящ за неговия изкуствен свят.
В действителността на Питър и Кейти Хобсън най-добрата стратегия за оцеляване беше човек да разпръсне гените си като при изстрел със сачми, обхващайки колкото е възможно по-голям периметър. Този единствен факт беше моделирал човешкото поведение — всъщност беше управлявал поведението на почти всички форми на живот на Земята — от самото им зараждане.
Но тази действителност очевидно беше възникнала чрез играта на сляпата случайност. Еволюцията на Земята, доколкото можеше да съди Дух, нямаше обективна цел и критериите за успешно оцеляване на вида се изменяха съюбразно околната среда.